Наследството на нацизма

Над 55 милиона убити, от които 6 милиона евреи и 7 милиона германци. Психически проблеми, породени от тормоза и насилието на националсоциалистическия режим. Разделение между Източна и Западна Германия, включително построяването на Берлинската стена. Това са само някои от последиците на Втората световна война (1939-1945), започната от Адолф Хитлер с цел реванш за неуспеха през Първата световна война (1914-1918) и ревизия на световния ред, наложен от Версайския договор.
Повече от шест десетилетия след края на Втората световна война и 20 години след обединението на двете Германии тези последици не са забравени. Напротив - спомените за историческите грешки са се превърнали в неразделна част от социалната и политическата култура в Германия. Причината за това е не само преживяната национална катастрофа и недоумението как народът е допуснал да бъде управляван от вманиачен автократ, но и непрекъснатото втълпяване от страна на други държави, че Германия представлява опасност за световния мир. В резултат на това в немското общество се е развило чувство за вина, което и до ден днешен не може да бъде преодоляно. То може да бъде открито както в позицията и действията на обикновените хора спрямо крайнодесните политически партии и движения в страната, така и във външната политика, и по-специално отношението към Израел и към конфликта в Близкия изток.
Националсоциализмът е официално забранен в Германия през 1945 г. Четири години по-късно е приета настоящата конституция, която в член 21 постановява, че партии, чиито цели се основават на идеята за ограничаване или отстраняване на демократичния ред, или заплашват съществуването на Германия, са противоконституционни. По този начин се създава законова база за премахването на всякакви партии с радикални възгледи, които биха довели до повторение на събитията от завършилата война. За противоконституционността на партиите решава немският Конституционен съд (КС), който е създаден през 1951 г. Оттогава до днес съдът обявява за противоконституционни две партии - Социалистическата партия на Райха (1952 г.) и Комунистическата партия (1956 г.). Първата е наследничка на Националсоциалистическата партия и копира нейната вътрешна организация.
Има още два случая на крайнодесни партии, чието право на съществуване е обект на разглеждане от страна на КС. През 1994 г. КС отхвърля искането за обявяване противоконституционност на Свободната германска работническа партия (СГРП), тъй като тя не е партия, а обединение на граждани, чийто брой и организация на членовете не оказват значително влияние върху общественото мнение. Впоследствие дейността на СГРП е забранена с решение на немското правителство. През 2003 г. КС прекратява процедурата по обявяване на противоконституционност на Националдемократическата партия (НДП) с мотива, че тя не е получила достатъчно свобода от държавата.
Именно НДП днес е най-успешната дясноекстремистка партия, която има своя собствена младежка организация и е редовен организатор на демонстрации в Германия. Нейната програма е определяна като расистка и антисемитска, а за обикновените хора нейните членове и симпатизанти са нацисти. Успоредно с това в Германия съществуват множество по-малки крайнодесни партии и движения на локално и регионално ниво, които също са инициатори на протестни действия. За провеждането на подобни демонстрации те трябва да получат разрешение от съответната община, при което се определя конкретен маршрут и се осигурява полицейски кордон. Решението за датата на демонстрацията и одобреният маршрут се обявяват публично, което дава време за подготовка на всички обществени организации, които са против нейното провеждане.
Такива обществени организации в Германия има предостатъчно. Техният брой е сигурно десетки или стотици пъти повече от броя на дясноекстремистките партии и движения. Целта им е да блокират пътя на крайнодесните и да попречат на техния марш, като за целта седмици преди събитието се разлепят плакати, призоваващи хората да се опълчат на нацистите. Това, което ги обединява, е омразата към десния екстремизъм. За жалост ярките чувства доста често водят до физическа саморазправа. Пример за това е демонстрацията през юни 2012 г. в Хамбург, на която полицията арестува 700 души - представители и на двете страни.
В областта на външната политика геноцидът над евреите не е забравен и оказва влияние върху позицията на немското правителство. През май 2008 г. канцлерът Ангела Меркел заяви пред Кнесета, че Германия има морално и историческо задължение да се грижи за сигурността на Израел. Половин година по-късно Израел започна военна операция "Излято олово" в ивицата Газа, която продължи близо месец и имаше за цел да отговори на дългогодишните ракетни атаки на "Хамас". Тогава Меркел се дистанцира от позицията на ООН и ЕС, които осъдиха насилието на двете враждуващи страни и призоваха за прекратяване на огъня. Канцлерът защити действията на израелците, хвърляйки вината за ескалацията на конфликта в Близкия изток върху "Хамас". Въпреки в пъти по-големия брой на палестинските жертви, включително стотици цивилни, Меркел не се посвени да защити правото на Израел на самозащита. През 2011 г. тя и външният министър Гуидо Вестервеле ясно показаха, че няма да подкрепят приемането на Палестина за член на ООН, заставайки индиректно на страната на Израел. Според немското сп. "Цайт" без решение за създаване на две държави сигурността на Израел не може да бъде гарантирана дори и от Германия, но правителството на Меркел не се стреми към това, тъй като се страхува да окаже натиск над своя "приятел".
Чувството за вина заради Втората световна война замъглява съзнанието на германското общество и го кара да търси отмъщение чрез физическо насилие. Докато дейността на дясноекстремистките партии и движения не е официално забранена, те имат право да демонстрират за каквото поискат. Намесата на обществените групи в подобни прояви в повечето случаи застрашава обществения мир. Когато обаче официално бъде постановено, че дейността на крайнодесните заплашва демокрацията, не обикновените хора, а държавата трябва да се намеси и тя наистина го прави. Именно такъв беше случаят с движенията "Национално противодействие" в Дортмунд и "По-добър Хановер" през т.г.
В областта на външната политика спрямо Израел и конфликта в Близкия изток ситуацията е подобна, въпреки че споменът за холокоста със сигурност не е единственият фактор, който влияе на позицията на Германия. Самото поставяне на определения "виновен" и "невинен" в толкова сложен конфликт, какъвто е израело-палестинският, който продължава вече над 60 години, нито е уместно, нито допринася за неговото разрешаване. Германия не трябва да забравя Втората световна война, а да си извлече необходимите поуки и да продължи напред. Озлоблението към дясноекстремистите и затварянето на очите спрямо действията на Израел и съдбата на палестинците не помагат това да се случи.