Народопсихологии

Писателят Любомир Котев живее четири дни в Ямбол и три в Медвен, прави вестник и мирно и тихо си пише книгите. И след броени дни - на 1 август, ще окръгли 60-те. Любо е рядка птица в нашата литературна джунгла. Влиза в нея като литературен критик, но не му допада ролята на платен клакьор. Пише три книги с разкази за селото, но си остава гражданин, превъплътил се в селски писател. Едната нарече "Питомни разкази", не като опозиция на Хайтов, а защото се стреми героите му да са неподправени, автентични, като чичовците и нашенците, като домашното животно, като домашния любимец. В "Амаркорд" обобщава спомените си за детството, в което е заобиколен от всякакви чешити и градски легенди. Хвана се на акъла на набора си Христо Карастоянов и изтърсиха на пазара две книги с паралелни пародии: "Е.Г.Н.: Годината на тигъра" и "2007: Оцелели спомени", за да ги нарече Иван Гранитски "играещи съзнания", създали нов жанр "огледални разкази". Въобще Котев подминава жанровите правила като бързия влак сточна гара, за него писането е фриволно занимание, игра без много правила, това се опита да докаже и с романа си "Херострат 1972" с многозначителното подзаглавие "дилетански роман". На всичкото отгоре се занимава и с народопсихология.
 Гнездото на българската народопсихология не е Ямбол. Този "кротък, прашен, двуетажен град на благоразумни граждани, на свитичка търговийка, немощна занаятчийска промишленост и доморасли интелектуалци" (оценката е на Хр. Карастоянов) е люпилня на авангардизъм и анархизъм, тук между двете войни е имало "голямо щракане на идеи", та южният град се прославя с естетическото хулиганство на футуристите, а прословутият ямболски анархизъм е чисто и просто състояние на духа. Гнездото на народопсихологията, знае се, е Троян - там се излюпиха Иван Хаджийски, Никола Шейтанов и Марко Семов. Но единакът от Ямбол е убеден, че Захарий Стоянов е най-значимият народопсихолог, не само защото живее на педя от родната къща на летописеца. "Записките" е гениална книга за българския народ, тя е не само за въстанията, те са повод за размисъл, а в драматични моменти на народното битие българинът е истински, непресторен, забравил вечното хитруване. Иван Хаджийски и Марко Семов тръгват към родния характер от Захария. Но Шейтанов разкрива великобългарския титанизъм, като осмисля опита на другите, на Ницше, най-вече.  С народопсихологическите си "залиски" Любомир Котев не се прави на учен, още повече че не долюбва ония "нищожни човечета с научни звания - несъразмерни и смешни като Иванчо Йотата". Той като писател тълкува автентичния българин, като "чете" казанато, показаното от Захарий Стоянов, Вазов, Алеко, Йордан Йовков, Чудомир. В книгата "Оптимистична теория за Бай Ганьо" Котев не се занимава с това доколко знаменитият герой на Алеко е социален или национален тип, а се съсредоточава върху неговата обаятелност, позитивните му страни, подминавани досега от неговите изследователи. За него Бай Ганьо е един от балканските юнаци, смешни, чак жалки понякога, но и мъжествени, силни, чак страшни друг път. Недоправен е Бай Ганьо, недоучил и недовъзпитан, но витален, находчив, неотразим. Той е по-скоро различен, отколкото назадничав. Любо Котев е убеден, че не трябва да се срамуваме от Бай Ганя, трябва да се гордеем с него, щом е той кръв от кръвта ни и плът от плътта ни. За писателя-народопсихолог чичовщината, която е наш, домашен проблем, е по-страшна от байганювщината, защото мнозина се опитват да преодолеят байганювщината, без да си дадат сметка, че са чичовци, че са нещо по-лошо, по-безформено от този брутален, но обаятелен герой. Чичовците - тези колоритни човечета, непостижими комедийни персонажи, които ще сте разплачат от смях, за жалост, ни натъжават, защото формират нашия политически елит, родния елит изобщо - твърди Любо. От него научих, че Димитър Яръмов, който бе истински родолюбец, сломено казвал, че сме байганеещ се народ. Неологизмите байганлък и байганене са изковали двамата с Яръма, а чичовщината е на Любо. Той направи и свой "прочит" на Йордан Йовков в книгата си "Българинът според Йовков", за да ни покаже как белетристът като невероятен художник опазва националната идентичност на българина. Петте книги с фрагменти "Народопсихологии", мисли на глас, почерпени от прочетено, чуто и видяно, са поучително (а не похвално) житие на българския национален характер, а и заклинание: "Познай себе си!" Този юбилеен животопис скалъпих на основата на мой пространен разговор-анкета с Любомир Котев и накрая мога да река с чиста съвест: Любо, време е да налееш! Да пием за теб. И за нашия "опърничав" народ!