Светът е малък
Македонската драма
/ брой: 114
Управляващите в Скопие изглеждат все по-разочаровани. Представяли са си сигурно, че след поставянето на подпис под договорите с Атина и София рогът на евроатлантическото изобилие ще се излее върху малката република край Вардар. Оказа се обаче, че геостратегическите интереси са едно, а приобщаването към клуба на богатите от ЕС е съвсем друго. С една дума - територията на Северна Македония влиза със сигурност в НАТО, но членството в ЕС все още е мираж.
Дали отговорните фактори на най-високо ниво при комшиите са вярвали наистина, че с демонстрацията на немислимо доскоро съгласие с Гърция и България ще ударят както атлантическия, така и европейския заек? Просто европейската цел за Скопие се отдалечава от обещанието да му се даде дата за начало на преговорите. При това менторите от Брюксел се ориентират за към края на годината, което в превод на езика на евросъюзната администрация си означава направо прескачане в следващата 2020-а.
Това крушение на евронадеждите провокира управленска песен, ама от онези тъжните и хубави на ши си - македонски, които в България неслучайно пеем с носталгия. В съзвучие глас срещу отлагането на преговорите изви президентско-премиерският тандем Пендаровски - Заев. Първият нагази бързо след избирането си в бързата вода на разнопосочните брюкселски течения, а вторият извади силната карта с вероятността за предсрочни парламентарни избори и надигането на пронационалистически сили в страната.
И двамата разбраха, изглежда, че не всичко е както "изглежда". Е, намериха се "успокоители" да им оставят ако не друго, поне надеждата. Самият председател на Европейския съвет Доналд Туск дълбокомислено каза: "...не е важно "дали", а "кога" ще започнат преговорите". От Берлин упълномощен посланик потвърди за дата в края на годината, но премълча за настроенията в Бундестага за "опаковането" наедно на Северна Македония и Албания и насрочването на старт на преговорния процес за двете страни едновременно. Ето това всъщност е най-големият кошмар за Скопие, което живее с усещането, че отдавна е профучало пред Тирана по всички еврокритерии.
Че пътят до Евросъюза на най-близката до сърцата ни република няма да е лек и бърз, е ясно за посветените в твърде сложната и често не съвсем логична мисловна дейност на брюкселските бюрократи. Както далеч от разума, логиката и истината са и последните опити на Скопие да си присвоява националната ни история. Става въпрос за безумното предложение на македонската страна в смесената българо-македонска комисия - да честваме съвместно паметта на Гоце Делчев. Естествено, няма здравомислещ българин, който да се съгласи с тъжната дата от 1946 г., когато костите на българския революционер са пренесени от София в Скопие под натиск и в полза на чужди интереси и доктрини. Но още по-учудващо е защо точно сега македонските "историчари" откриват тази рана, която не е възможно да зарасне без тяхното необходимо, вероятно и тежко за тях признание за националната принадлежност на личности, за българската история и добросъвестното й тълкуване в Северна Македония.
Така пак стигнахме до Гоце, после до..., до... и така без край в тресавището на чудесата и измислиците? А всичко можеше да бъде много по-лесно за всички, ако в шумно ракламирания ни договор за добросъседство с Македония бяха детайлно вписани конкретни решения по спорните въпроси.
Тогава обаче много се бързаше. Защо ли?