Лек пилигримски поход с дъх на Адриатика

Д-р Мария Найденова - Берова

Пореден дълъг уикенд, в който ще отпразнувам имен ден - достатъчно поводи за бърз отскок до Охридското езеро.
Малкият семеен хотел на Гордана ни приютява за три дни, в които да се насладим на спокойните води на езерото и да проследим криволиченето на малките улички в стария град.
Номер едно в програмата ни е разходка с лодка. Избираме тази на бай Васил, който с безметежно спокойствие ми обяснява, че има спасителни жилетки, дори две. Бързо проверявам този факт и обличам едната веднага. Следва снизходителен поглед и покана да споделим скромния му запас от домашна крушова ракия. Разходката е вълнуваща и красива - само двама пътници и капитанът. Спокойствието на водата и невероятният изглед към църквите са достатъчно условие да се изпълниш с доброта и да огладнееш като атлет след тренировка.

Бункерите са навсякъде

Следва вечеря в квартално кръчме, обилно полята с друга домашна крушовица, македонска салата (нашата шопска), но с изобилие от печени червени чушки, под обсипаното със звезди небе над Охрид. Една палава идея спонтанно и почти едновременно се заражда в авантюристичните ни мозъчета: на 14 км сме от Струмица е албанската граница, защо да не посветим един ден на кафе питие на адриатическото крайбрежие на Дуръс, вторият по големина град в Албания?
Решено. На следващата сутрин потегляме. Бензин в резервоара догоре, пътна карта и онова трепетливо човъркане като в първия учебен ден ни съпровождат до границата.
Албания си е Албания, но Охридското езеро е над всичко

Формалностите отнемат половин час

Записва се колата, внася се депозит за нея (да не я продадем по пътя) и се отправяме към банков офис, за да обменим малко валута.
Първото впечатление е многото чакъл, пясък и бункери, пътят е добър, макар и двулентов. Вие се, гъне се и с две спускания и екстремни изкачвания ни довежда до Тирана. По пътя през планинските проходи (Витиня е като полегато мексиканско плато, сравнен с тях) спираме за кратък отмор и кафе питие. За двете кафета и минерална вода плащаме с почти цялата сума от чейнджа. "Банкерът" ни е "спестил" една нула в своя полза. Лек потрес и нарастващо негодувание - останали сме без местни пари и очакването на още екстремности ни кара да засилим скоростта и да преминем през Тирана като тайфун.
Не спираме никъде. Как да спреш, като този отзад ще те отнесе, снимам през полуотворения прозорец на колата, клаксоните около нас не стихват и в ушите ми с лек тътен се прокрадва "Ода на радостта". Движението в столицата е невъобразимо, светофарите не работят, а регулировчика стои с гръб към движението. Задният пази предния и така, въвлечени в поредното стадо мерцедеси, излизаме на 60-километровата магистрала към Дуръс. Мерцедеси ли споменах? Да, друга автомобилна марка не срещнахме, с изключение на едон хамър в планинско селце.

Много чакъл и много пясък навсякъде...
Снимки: Авторката

Аутобанът е четирилентов, без ограждения

Няма банкет, успоредно с теб се движат моторетки, велосипедисти, децата си играят на гоненица, някое куче решава да дотича до строящия се МОЛ от другата страна на платното. Стискаме зъби, ококорили очите си на четири. Все пак това са само 60 километра...
Дуръс! В маранята на нарастващата жега в края на септември температурите достигат до 30 градуса. Изглежда точно като Варна. Не влизаме в центъра, а решаваме да покараме по крайбрежието. Попадаме в най-мащабната строителна площадка на Балканския полуостров в момента. Стотици хотели, в различен етап на довършване, багери, булдозери, кранове и много, много пясък и чакъл. Но... Няма път към морето, което насмешливо ни намига между железобетонните конструкции. Напред-назад, нагоре-надолу - около 12 километра с бавна скорост и никъде взорът надежда не види!
"Искам кафеее! - почти изкрещявам. - Спри при тези полицаи, ще се опитам да ги попитам".
- Добър ден!
- Парларе италиано?
- Но! Си! Кафетерия, джелатерия, спагетерия... - каканижа с умоляващ поглед.
Тогава на чист албански ми отговарят, че те пък изобщо не отлепят италиано, държейки картата на града им точно наопаки.
Това е достатъчно за другаря Беров, който като истински 007 завърта волана, минава като Шварценегер през изкопи, ями, дупки и масивен чакъл и ме доставя в двора на суперлуксзен хотел на брега на морето.
На терасата е красиво.

Адриатика в цялото й великолепие

Бяло-жълт ситен пясък и леко полюшващи се палми. Обядът (обилен и заедно с кафето) ни коства около 20 долара. Поръчването му обаче ни затрудни. Опитваме на английски, вика се друг сервитьор, който пък поднася салатата с поздрав на немски, на който неволно и спонтанно отговарям с "Мерси боку!".
Нахранени, отпочинали, топнали за кадем крачета до глезените в морето, си обещаваме,че при пускането на първия чартърен полет София-Дуръс отново ще дойдем тук. Запрашваме с бясна скорост по обратния път, за да успеем преди залез слънце да сме при Гордана. Загубваме се, минавайки през Тирана, но оставаме безмълвни от красотата на оранжево-лазурния планински заник на слънцето.
Албания уверено навлиза в общото европейско семейство, изолирана десетилетия от света. Хората й - лъчезарни, весели, отзивчиви и трогателно мили, ще я направят едно малко райско кътче, подобно на другите адриатически перли - Черна гора и Хърватска. Иска ми се и искрено се надявам това да е скоро. Затова не казвам "Сбогом!".
А защо пилигримски поход? Срещайки само българи по улиците и църквите на Охрид, оставам с впечатлението, че това е нашето пилигримско поклонение. Ако Бали е островът на хилядата храма, то Охрид е градът на хилядата църкви. И Гордана намерила останки на църква в двора си при опита да разшири хотелчето. Сега "паметникът на културата" около лехите с домати е консервиран (покрит с дебел слой полиетилен) и чака да влезе в списъците на ЮНЕСКО. Гордана не е сигурна дали да се радва, дали да изпитва гордост или горчиво примирение, че не може да придаде мащабност на бизнес проектите си, но... Все пак: "А, и на Гьоре, съседа, му откриха църква, като реши да прави кафене!"
Балканци. Сродни души!