Как Костов сложи кръст на "София прес"

В края на миналата година "куцото пиле" Обама (както в Америка величаят отиващите си политици) обяви поредния държавнически акт - създаване на Агенция за информация и борба с дезинформацията към Министерството на отбраната и - както се досещате - и към някои други разузнавателни служби на САЩ. Аргументите: в нашия век на глобална инфомрежа имало нужда от държавен апарат, който да осигурява на желаещите(?) "достоверна информация", а същевременно да се бори с пристъпите на хакерство и дезинформация, които заливат нета.
Броени дни по-късно чешкото правителство съобщи за създаването на аналогична служба. Очевидно напрежението в претоварения виртуален свят на XXI век е стигнало точката на кипене и ние (по-възрастните) отново сме свидетели на развихрянето на информационна война, която от средата на 50-те години, та и до днес, все още носи името пропаганда/ контрапропаганда. Ама, чакайте, ще каже някой новоизлюпен неолиберал, терминът "информация" е къде къде по-неутрален, по-студен от термина "пропаганда", в него липсва агресивност...
А като липсва агресивност, бих попитал, с какво си имаме работа днес? С "новините, такива каквито са", с чистата като сълза новинарска правда? Ами, уважаеми читатели, такава стопроцентова неутрална новина просто не съществува. Ще си позволя да дам няколко характерни примера от моята над половинвековна  журналистическа практика, доказващи това твърдение:
-    Началото на 60-те години, в разгара на Студената война, кореспондентът на американското сп. "Нюзуик" описва в репортаж първомайска Москва - върви всеобщ празник, манифестации, отчитане на големи производствени резултати, гърмят тържествени маршове. "Във връзка с големия празник - завършва информацията си опитният колега - московчани имат право да закупят по два килограма бяло брашно допълнително." Тази фраза, драги читатели, напомня ли ви приказката за "бурето с мед и лъжичката катран"? Представете си свръхзадоволеният американски консуматор (и най-вече неговата вярна половинка) как възкликват: "Исусе, тези нещастни хорица трябва да чакат празник, за да си купят брашно за неделния кейк!" И забележете - всичко споменато по-горе в информацията е истина - от всеобщия празник... до разрешението за двата килограма бяло брашно. Чиста истина. Но поднесена под формата на тенденциозния обективизъм, която и до ден днешен вярно служи на западните колеги.
-    И един по-пресен пример от 1985 г. В съдебната зала "Форо Италико" в Рим върви вторият процес за покушението срещу покойния папа Йоан Павел ІІ. Освен небезизвестният Али Агджа като обвиняеми са призовани и трима българи, от които само единият - Антонов, е в ръцете на  италианското правосъдие. Стигаме до деня, в който Агджа заяви пред съда, че "лично посланикът на СССР в България... му е възложил да убие папата". Бързах да приготвя всекидневната информация за в. "Отечествен фронт". Наблизо до мен, на една масичка, беше инсталиран личният телефон на кореспондентката на Си Ен Ен (възпълна, надменно величествена госпожица), която  махаше катинарчето от телефона, за да предаде поредната обективна информация далеч отвъд океана. Докато тя броеше, за да "изчисти" сигнала за вечерната си 30-секундна информация, аз спирах да тракам на служебната бракма и изчаквах да довърши записа си. Този ден разговорът ни беше кратък: "Колежке, как можеш да съобщиш без коментар тази поредна налудничава измислица на Агджа за съветския посланик в София? Това е абсурдно. Представи си как отива с официалния си автомобил посланикът, за да разговаря с турчин, вече търсен от Интерпол за убийство на главния редактор Ипекчи. Никаква здрава логика..."
"Така е - гласеше отговорът. - Но аз не коментирам, само информирам."
"А защо завърши кореспонденцията с обичайното "тук беше коментаторът на Си Ен Ен от Рим?" - попитах.
Последва шеговит (и негоден за публикация отговор), придружен от ехидна усмивка.
Във вестникарската си кошница имам много подобни лични примери, но думата ми беше за друго - за това как имахме, а после - не, подобна информационна служба, наричана Агенция "София прес". Към нея се числеше и редакцията на сп. "България", която имах възможност да ръководя като заместник и главен редактор повече от 10 години. Бързам да подчертая, че в онези дни на доста централизирана информация сп. "България" (излизащо на няколко чужди езика) беше напълно аполитично - вместо познатите пропагандни материали от вътрешния печат пускахме рубрики за българските царе и владетели, за богатата  наша история, култура, писменост, за чудесните природни екозони на страната ни и т.н. Всъщност "България" се стараеше да продължи традициите на създаденото в края на 20-те години на миналия век  сп. "La Bulgarie", инициирано от Външно министерство на Царство България, една от чиито основни цели - според Данчовата енциклопедия - е била "да отговаря на злостни нападки и клевети" срещу страната.
Една любопитна подробност. Само изданието на руски език (150-200 000 екземпляра месечно) покриваше производствените и редакционните разходи на цялата редакция (включително и на останалите езикови версии). Към казаното бих добавил, че "София прес" разполагаше и с най-добрия професионален преводачески екип за основните европейски езици, та дори и за арабски...
Казвам това, за да завърша с факта, че "командоре" Костов преди четвърт век с лека ръка сложи кръст на "София прес" и тя престана да съществува за разлика от повечето сродни информационни агенции в бившите соц. държави. Костов прекъсна напълно държавната дотация, за да докара нещата дотам, че днес "София прес" повече е известна като пресклуб, където (срещу скромно заплащане) могат да се организират всевъзможни пресконференции.
Изкушавам се да добавя, че това е една от малките "революционни заслуги" на "командоре". Най-голямата му е, че още като младо асистентче Иван Костов старателно преподаваше и повтаряше като папагал т.нар. политикономия на социализма.
Така или иначе нашата информационно-дезинформационна централа е вече в миналото (както многото други неща), така че, който и да рече да ругае, осмива или клевети България, си остава... за наша сметка.