Интереси и доктрини

Добрите познавачи на историята на френския абсолютизъм отлично знаят, че кралят-Слънце Луи XIV Капе никога не е произнасял фразата: "Държавата - това съм аз!" Напротив, казвал е, че: "Интересът на държавата трябва да върви най-напред. Нейното добруване прави нашата сила и слава!". Но тогава и днес фразата звучи логично и навсякъде е придобила гражданственост. Защото думата "интерес" няма конкретно съдържание. То е ситуационно определяно според текущата и перспективната политическа ситуация. В разбирането на това неясно понятие винаги ще има елемент на противопоставяне. Защото това, което е добро за едни, независимо дали става дума за държави или програми, невинаги е добро за останалите. Хармония в сферата на интересите трудно се постига, да не кажем, че няма! Вариантите за ефективна защита на национален интерес са ситуационни. Видяно през призмата на тогавашния ход на войната, през лятото на 1915 г., ние правим правилния избор, като отиваме към Централните сили. Така може да се каже и за нашето партньорство с Третия Райх по-късно. Такъв избор невинаги е мотивиран само от предварителни предпочитания или користолюбие. Има истински патриоти, които са смятали, че така е по-добре за България. Срещу тях е стояла също патриотична група, която е смятала точно обратното. Но това, което е прагматично в момента, невинаги остава прагматично в перспектива. Тази заблуда може да бъде преодоляна не със сърце, а с ум. Виждането на политическата перспектива "напред", а не в близките 2-3 години, е отличителната черта в способностите на един политик, което го прави различен от другите професии.
Защо толкова лесно се приема измислената фраза на Луи XIV? Защото сме склонни да вграждаме колективните интереси в поведението на водача. Утвърденото лидерско поведение обикновено се приема в единствено число. Казваме почтително "Век на Луи ХIV", което е френски аналог на нашето "при бай Тошо". Не е същото, но едното име за цяла епоха остава. Да не продължаваме с аналогиите... След време, разбира се, някои заплащат за еуфорията около името им, както е платил горкият внук на Краля-Слънце. А думата "интереси" продължава да има магнетичен ефект. Въпреки че в нея като изказ няма нищо поетично, нито дори привлекателно. Понякога тя звучи битово вулгарно, особено когато се отнася до кариеристичен тарикатлък или цени в бакалница. Може би поради това ние прилагаме думата "национален", за да изглежда интересът или интересите по-привлекателни. Не помня обаче това да е било любимата дума на нашите национални герои. Нито да има нещо възвишено в самата нея. Но днес това е задължителна част от обществено-политическата лексика. Може би, защото именно това липсва.
Някога Ст. Стамболов казваше, че дори и с 30 процента да са по-неизгодни българските поръчки за нашето стопанство, те следва да бъдат предпочитани пред чуждите. А неговият опонент д-р К. Стоилов задължаваше българските служители да носят дрехи местно производство. Днес това се приема архаичен държавен протекционизъм. Но в исторически план такава политика е оценявана с позитивен знак, без непременно да е донесла желаните резултати. Това законотворчество трудно се поддържа в свирепите условия на пазарната икономика. Представяте ли си някой да задължи държавните служители да не консумират македонски домати или турски пъпеши?
Каквото и да означава национален интерес, той вече не е въпрос на територия. Роенето на балканските държави след смъртта на Югославия е последното териториално разместване на полуострова. То е мотивирано с етно-историческа аргументация, с миротворчески намерения или с изобретяването на нови езици, без което съществуването на държава на Балканите няма официална причина. Предишното значение на национален интерес има сериозни корекции и в икономически смисъл. Дори и в САЩ вече не е на мода лозунгът отпреди 30 години: "Бъди американец! Купувай американското!". Тогава самите американци се шегуваха, че на гърба на тази патриотична табелка било написано: "Направено в Япония". Днес Китай заема същата позиция, без да засяга родолюбието на никого. Изглежда, че пазарната икономика е непобедима навсякъде. В същото време Европейският съюз не е тепих за пехливани. В него сътрудничеството би следвало далеч да надделява евентуалното съперничество. Евродепутатите представят всички страни. Реалността, че не е така, свидетелства колко неунищожимо е националното предпочитание. Самото съчетание там "защитаване на националните интереси" предполага въпроса срещу какво и кого? Нима сме там, за да бъдем нападани. Ако ние надхитрим румънците или унгарците за европейски фондове, това ли е защита? И нима самите те следва да се защитават срещу нас?
Ние често цитираме фразата на Палмерстон за "вечните интереси". С нейния цинизъм потомственият лорд напомня, че интересите се реализират с подвижни, а не застинали доктрини и стратегии.  Няма вкаменени методи, които да са фиксирани в текст, освен баналностите, че България следва да бъде свободна, демократична и просперираща. Това също искат и сенегалците за Сенегал. Повелителните доктрини са атавизъм от по-миналия век. Ами ако сега срещнем процеси, които не са предвидени в  доктрината? Нейното изпълнение предполага, че ти контролираш европейската политическа динамика. Но нашият случай не е такъв!