Ех, мистър Фридъм, мистър Фридъм...

Когато, преди дни, гледах Парада на победата в Москва, на чието встъпление начело се вееше червено знаме със сърп и чук, а след това националният флаг на Руската федерация, като наблюдавах как по Червения площад не дефилират части на бивши съюзници на СССР от годините на Втората световна (британци, американци, французи), а стегнати редици от воини от Китай, Индия, Казахстан, Таджикистан - цяло ветрило от източни държави, представители на почти половината световно население, внезапно се сетих за едно име от далечното минало - Уилям Клайн. Име съвсем непознато за младите българи и сигурно позабравено от по-възрастните.
Става дума за известния американски писател, кинорежисьор и фотограф-художник Уилям Клайн, който през далечната 1969-а предизвика истински скандал в САЩ със сатиричния си филм "Mister Freedom" ("Господин Свобода"). Американският съд забрани филма, после под натиска на културния елит го пусна, после пак го спря... Подобна криволичеща (и показателна) съдба имаше филмът навремето и в Европа. Клайн беше използвал образа на един "супуергерой" от американските комикси - мистър Свобода, който, наметнал знамето на САЩ, налагаше по своему свободата и демокрацията по цял свят - с бой, разруха и огън. И както казва нашенската поговорка - там, където стъпеше, трева не растеше. Напълно разбирам гнева на тогавашните властимеющи - та как някакъв си писател и режисьор ще се подиграва с най-свещеното право на велика Америка - да разпространява свободата, човешките права и пазарната демокрация по цял свят? Та нали това е "изключителната" роля на САЩ, завещана още от бащите-основатели на Америка.
Може би помните, драги читатели, как Рейгън лепна на СССР етикета "Империя на злото"? Защо именно "империя"? Ами защото, още преди двеста години, бащите-основатели от Вашингтон нарекоха държавата си "Империя на свободата, на демокрацията и човешките права". Това са Щатите, според тяхната идеалистична визия: един светъл, блестящ град там, високо на хълма, към който се стичат хора от цял свят... Тази формула няма нищо общо, разбира се, с откровените думи на простодушния бай Недялкович, който споделя в Чикаго, с нашия безсмъртен Алеко Константинов, впечатленията си от Америка, стъпваща в 20 век: "Овде е ве'лика корупция. Па'рица е ца'рица..."
Наистина, през последните два века в Америка, където имаше само десетина милиона волни и горди индианци, се струпаха десетки милиони, търсачи на приключения и богатство. Днес в САЩ живеят 320 милиона правнуци, внуци и деца на имигранти и един милион индианци. Къде останаха другите девет милиона коренни червенокожи жители на Америка? Как къде? В страниците на каубойските романи и в книгите за Дивия запад. Както се казва "sorry", грешки на растежа...
И така, да се върнем към нашия мистър Фридъм, господин Свобода. Петдесет години се опитвам да следя и анализирам американската външна политика и петдесет години не преставам да се дивя: освен прилагателните "некадърна", "неопитна", най й подхожда нашенският епитет "ялова". Та разсъдете сами - Корейска война, средата на миналия век, три милиона убити, десетки хиляди загинали американски войници. Резултатът - две разделени Кореи, като в Северната има огромна армия, ракети и (евентуално) ядрено оръжие и власт, която се предава по фамилна линия.
После си представете Северен (комунистически) Виетнам - със столица Ханой и южната му колониална половина - със столица Сайгон. Спомнете си опита на американската дипломация, макар и с други средства (виж големия немски стратег маршал фон Клаузевиц, който пише, че войната е продължение на дипломацията с други средства) да попречи на проникването на комунистическите идеи в южните райони на страната. Резултатът - няколкогодишна война, милиони убити виетнамци, загинали 50 хиляди млади американци и 300 000 осакатени, а днес Ханой и Сайгон са два града на единен социалистически Виетнам.
Да продължаваме ли още? Ирак, Кувейт, пак Ирак, Афганистан, Сърбия. Пардон, в Сърбия мистър Фридъм постигна целта си - откъсна насилствено територия от страната и я обяви за независима държава, но за сметка на това загинаха от бомбардировки десетки хиляди мирни сръбски граждани, а досега - за броени години - броят на раково болните в нашата съседка е удвоен (свързват го пряко с използваните от САЩ бомби с т.нар. "обеднен уран"). За материалните щети в столичния Белград и другаде в страната въобще не говорим.
Та, общо взето, това е прехвалената американска външна политика и нейният флагман - комиксовият супергерой мистър Фридъм. А какъв е резултатът днес, във второто десетилетие на двайсет и първия век? Верен на принципите си, мистър Фридъм реши да се разправи веднъж завинаги с омразния режим в Москва, да изхвърли от играта ненавистния Путин, който възстанови напълно военната мощ на страната си. Реши да го смаже икономически, геополитически, военно. По своята изпитана "цветна" рецепта разбуни Украйна, изправи страната пред гражданска война, заобиколи Русия с обръч от верни копиеносци (включително и България - въоръжение един стар (руски) хеликоптер, два (руски) изтребителя, отдавна готови за пенсия, няколко танка и т.н.).
И какво се получи? На деветомайския парад в Москва, мистър Фридъм видя 15 000 енергични и дръзки елитни солдати и офицери, чиято стъпка тресеше площада, видя уникалния танк "Армата" и разни други нови бронемашини, ракети и самолети. Но не това беше най-важното. Двуглавият орел от руския държавен герб, вместо да гледа с едната глава на запад, с другата - на изток, както гласи известното шеговито тълкование, се беше обърнал изцяло към Изтока, и с двете си глави. На трибуната до Владимир Путин сега стоеше президентът на огромен Китай - Си Цзинпин. Достатъчно силен сигнал за Запада и САЩ. А що се отнася до икономическите санкции, ден по-рано, на осми май, двамата президенти подписаха нов договор за модерна транспортна връзка Пекин-Москва на първоначална стойност от 300 милиарда долара. Така в един сравнително кратък срок Русия получи финансово рамо от Китай (за петролопровод и железопътен проект) на обща стойност 700 милиарда долара. Това е, що се отнася до западните икономически санкции срещу Москва. При това, само началото.
Неотдавна големият политолог, бивш държавен секретар на САЩ, Хенри Кисинджър публикува книгата "Световен ред", която преди дни излезе и на българския пазар. Там авторът пише, че несъмнено САЩ и Китай са "двете основни котви на световния ред" през този век. Показателно заключение: с еднополюсния модел в света е свършено. Има нова велика сила и тя се казва Китай. Но да не забравяме и предишната велика сила - СССР, чийто наследник (в доста по-намален демографски и териториален вид) е Руската федерация. И все пак, както отбеляза американската медия Си Ен Ен, по повод 70 години от края на войната, "Русия е най-мощната страна в света по отношение на ядрено оръжие", а нейната осемстотин хилядна армия и съответното й въоръжение са на космическата стойност от 790 милиарда долара.
Според мен само това е достатъчно, за да наредим и РФ в редицата на големите. А когато Пекин и Москва стоят рамо до рамо в Деня на победата, това би трябвало да накара дори лекомисления "супергерой" мистър Фридъм (и не само той) да се замисли. Защото политическата "игра" отново е на път сериозно да се измени. И то не в полза на официален Вашингтон. Ех, мистър Фридмън, мистър Фридмън. Какви ги мислеше, какво става...