Буджашки мотиви

Пътуването с кола от София до Буджака в началото е обикновено, след това - поносимо, накрая - почти невъзможно. Двамата с Нико Стоянов сме и след като преживяваме драматични моменти на границата между Румъния и Молдова, туширани с едно обаждане на Таня, малката дъщеря на Нико, и след като прекарваме дъхава и прекрасна вечер в Кишинев, на сутринта вече пътуваме към Буджака. И отсам, в Молдова, и оттатък, в Украйна, са все български села, и новите граници на света след 1989 г. са разделили не само общности като тези на българи и гагаузи, както е тук, но и села, родове и дори семейства.
Нико Стоянов е роден например в Нова Ивановка Българска, когато селото е било татарско преди идването на българите и преди почти 200 години се е казвало Ески Кубей. После - Нова Ивановка в чест на достойния и героичен приятел и закрилник на нашите преселници по тези места ген. Иван Инзов, после - Нова Ивановка Българска. Сега, вече в Украйна - Нова Iванiвка. Роднините са му предимно там, самият той живее в Кишинев и София, едната му дъщеря е в Петербург, в Русия, другата - в Кишинев. Геополитиката и неволята са направили от някои от тези наши сънародници граждани на света, но не е стопила съзнанието им на българи.

Българчета от Нова Ивановка

Пътят

Още с влизането в Украйна след проверка на документите и кратък разговор с приветливите граничари и митничари, много от които българи, тръгваме по безкрайните пътища на Буджашката степ. Хоризонтът е необозрим, като морски, и вълните на полята с пшеница и ечемик, слънчоглед и царевица и дори непонятните ниви с безкрайния ален килим на юнските макове като че се стичат на всички страни.
Първата ни среща с местен човек е с Васил от с. Исерлия, когото питаме за пътя. Разбрал първо от номера на колата, а после и от разговора ни, че сме от България, той бързешким вади манерка с вино от каруцата и ни черпи - наздраве, за Старата родина! Снимаме се с него и с коня му, пийваме по глътка сред аромата на сено до прашната кола. Никога не е ходил в България, както и предците му от двеста години насам, откак са се заселили в безводната степ. Но тя си остава за него Старата родина - произнася го с такава почит, че настръхвам.
Следващата ни среща е с момиче с мотопед, приветливо и засмяно - оказва се, че учи в Стара Загора. То е като среща с бъдещето, но аз не мога дори в радостта на този ден да забравя за нелепите лимити и такси, визи и спънки всякакви, с които собствената ни държава тормози тези работливи и свестни българи ужким поради някакви високи евросъображения...

Нико, Таня и Петър в Нова Ивановка

Селото

В края на деня пристигаме в родното място на Нико - Нова Ивановка. Първо се отбиваме в дома му, никой не живее тук, и той следва установения вече от години ритуал - изважда българския трибагреник и го поставя в специалната стойка пред къщата, знак, че си е дошъл. Отбиваме се при единствения жив брат на баща му, вече загубил зрението си, и наливаме по чаша българска водка - ракията тук не е на почит. Разбирам, че този възрастен мъж е прекарал младежките си години в сталински трудов лагер в Донбаските мини, където са били изпращани българите поради нелепата причина, че България е била съюзник на Хитлерова Германия във войната. Всяка къща тук има такава история - и от царско време, и от румънско, и от съветско... Само през последния век властите тук са се сменяли толкова често, че се разправя такъв анекдот: старците пиели в кръчмата цяла нощ, като се съмнало, един от тях се обърнал към кръчмаря:
- Иване, то се съмна вече, я излез навън да видиш коя държава сме сега!
...Вечерта сме на гости на най-добрия приятел на Нико - Петър Станчев и неговата съпруга Таня. Тя е нахранила патетата и другите птици по двора, сготвила е традиционния борш, наредила е на масата сельодка и колбаси и както е прието тук, три чинии с домашно сирене - съвсем прясно, пресносоло и узряло. Разбира се, и домати, и краставици, и шише с водка. Ха, наздраве!

Хората

Хората, като навсякъде, и тук са из селото и в гробищата. Не зная от кого може да се научи повече - от мъртвите или от живите, но се сещам за лаконичното изречение, което си записал навремето в тефтерчето субалтерн-офицерът от Трета дружина на Българското опълчение Стефан Мазаков: "Гласът на мъртвите поучава живите". Тук е точно така и си представям разочарованието на местните хора, ако им кажа, че ние в толкова почитаната от тях Стара родина отдавна сме забравили тази максима. И не става дума за позоваване на авторитети, за цитиране на мъдрости, за вярност към завети и предначертания - това е силата, която кара Оксана Кискина да си говори с лозите, Таисия Терзи да събира вещи на предците за училищния музей, Исай Калчев да къта най-скъпите си думи за най-скъпите си приятели, Нико да вдига българския национален флаг пред бащината си къща в Украйна, всички да страдат от забавянето на строежа на църквата, разрушена по съветско време, чийто каменен градеж се издига близо до паметника за 150-годишнината на Нова Ивановка, до паметника на загиналите в Първата и Втората световна война, до непокътнатите паметници на Ленин и Маркс - никаква носталгия, просто история, която всички тук, за разлика от нас в България, знаят, че с разрушения няма да заличат...

Паметникът

...Всъщност пътуването ни с Нико имаше за основна цел Ботевите празненства за Втори юни в с. Задунаевка пред паметника на великия ни сънародник. Не зная как да опиша този ден - с мекия дъждец, ведрите весели деца, които въпреки започналата ваканция до едно бяха тук, празнично облечените хора, старците, които идваха до нас само за да ни пипнат и да разменят по някоя дума с хора от Старата родина... Не помня какво съм им говорил, знам само, че вълнението стегна гърлото и напълни очите ми със сълзи, особено когато след приветствието към мен се приближи най-възрастният жител на Задунаевка и ми целуна ръка. Целунах и аз неговата, както бих целунал ръка на всеки от тези изумителни българи, за които отровите на глобализма и космополитизма са само далечно ехо от един деградиращ свят отвъд хоризонта...

Духът

Като видение или мираж, красив до спиране на дъха сред степта над синьо езеро под синьо небе изниква синият Александровски манастир "Рождество Богородично". Това е последният ми ден сред тези степи и няколко семейства от Нова Ивановка ни водят към единствения манастир в Бесарабия.
Пристъпвам с благоговение през изумителната порта към великолепните храмове и първо се отбивам при кладенеца на Богородица, изкопал го е вярващ от с. Александровка, който насън получил видение да намери вода там, където за пръв път Божията майка се явила на основателката на манастира Екатерина Терзи през 1924 г. Оттогава този кладенец пои жадните и лекува болните и за чудотворната му вода се стичат не само хора от Южна Бесарабия, но и от цяла Украйна, Молдова, Русия и Румъния.
Разказват, че по време на църковните гонения в Съветския съюз неведнъж изпратените да разрушат манастира работници отказвали да го направят, а св. Богородица се явила в небето над манастира и спуснала над него своя покров с обещанието, че тази обител ще пребъде. И аз не се съмнявам в това, защото вече видях как под покрова на националното си достойнство и трудолюбието духът на българина пребъдва и до днес в дивата Буджашка степ, както, надявам се, ще пребъде и в Стара България.