Литература по време на пандемия

Тази отминаваща година със сигурност ще бъде запомнена. Проклетият вирус промени изцяло нашите навици, но предизвика ли промяна в мисленето? Силно се надявах да е така...

Ала се вглеждам в хората, вслушвам се в словата им. Нищо не е променил, нищо. Егоизмът продължава да бъде водещ, и още - суетата, материалното, алчността... 

Но си мисля, все пак вирусът ни напомни някои неща. 

Той ни накара да ограничим общуването и ни показа колко важно е то - човекът е обществено животно, казал е Аристотел.

Но животът е висша ценност, не само твоят собствен, а и на околните около теб. 

Човечеството не се беше сблъсквало с епидемия от такъв мащаб от десетки години и нямаше нито адекватна реакция, нито адекватна оценка на проблема. А просто трябваше да се обърне към литературните произведения, в които да потърси отговори на своите въпроси. Най-малкото можеше отново да разгърне страниците на безсмъртния "Декамерон" на Бокачо. Десетима млади хора бягат от чумната епидемия, като се изолират извън града и се отдават на веселие, за да прогонят страшните мисли за смъртта. Така чрез изолация спасяват собствения си живот и психика. 

А у нас половината народ не иска да се изолира, не иска да спазва никакви правила, дай му да се забавлява, нехаейки за околните. Усетихте ли разликата?

Някои дори се почувстваха унизени, че държавата им налага забрани и ограничения, че ги кара да носят маски. Его на българина никога не му е липсвало. Както и комплекси. Маската отнемала свободата... Тя не ме пази, казваш, от вируса. Не теб, тя най-вече другите пази, ама какво те е грижа за тях. 

И ако си се загрижил толкова за свободата, защо мълчиш, когато управляващите те мачкат. Защо мълчиш, когато олигарсите богатеят на твой гръб? Или се радваш, ако случайно ти подхвърлят някоя огризка от европейски проект? Защо мълчиш пред шефа си, когато те кара да работиш извънредно и не спазва кодекса на труда? Маската ли ти пречи? 

Ама ти най-обичаш да говориш във фейсбук, кварталното кафене, на пейката пред блока. И разбираш от всичко - и от конспирации, и как учителите да учат учениците. Но тях, учителите, ги хулиш не защото е невъзможно онлайн обучение, а защото изведнъж разбираш какво е децата ти да са вкъщи и да носиш отговорност за тяхното възпитание.

А колко е страшно, когато твой близък се мъчи с коронавирус и не знаеш какво ще се случи утре... Как трепериш от безсилие, но и от ярост към тези, които неглижират мерките. 

Най-добре се справиха с проблема дисциплинираните нации, най-вече в Азия. Но там говорим за друг манталитет, за друга култура. 

Вярно е, че можеш да умреш и от глад, вместо от вирус. Вината е в жестокостта на капиталистическата държава. Тя е антисоциална. Капиталистът не се интересува от съдбата на отделния човек. За него важна е единствено печалбата. Капитализмът е джунгла, където оцеляват само най-силните и хитрите. 

Препрочитай от време на време класиците на нашата литература, там всичко това го има. 

Карантината, изолацията - всичко това бе чудесен повод да се обърнем към нещо позабравено - книгата. Имахме повече време за четене. Литературата може да ни даде мъдрост, но самата тя мъдра ли беше и ние към нея мъдри ли бяхме?

И през тази година, когато имаше шанс да се обединим пред невидимата заплаха, в литературните среди продължихме да бъдем разединени. Има определени сили, които не искат това обединение. Те налагат съмнение, нападение, отрицание. Така произведения на български автори, в които водещо е родолюбивото чувство, са отречени. От училищната програма отпадат знакови творби на Ботев, Смирненски, Вапцаров... Това е в разрез с нашите традиции, но отлично се вписва в концепцията на неолибералната клика, където лайтмотив е отцеругателството. Повечето предавания по телевизията са в услуга на такъв тип литература, която налага нови фалшиви ценности. Продължава и битката срещу българския език и българската книжовност. Подлага се на дискусия нещо, по което не може да се дискутира. 

Трагична е ситуацията за пишещите творци. За начинаещите, които сега посягат към перото, но не могат да намерят поле за изява - в повечето електронни медии и сайтове достъп имат само избрани, отговарящи на определени критерии, сред които водещи са антикомунизмът, националният нихилизъм, липсата на социално мислене. За възрастните, които са забравени, изтласкани в периферията, особено ако са останали верни на лявата идея. А те са в своята златна есен и има още много какво да ни кажат.

Трудна бе тази година и за "Пегас". Финансовият недоимък натежа на крилата на любимото литературно приложение и само от време на време политаше крилатият митичен кон, за да разпръсква писателското слово. А е толкова нужно то...

Бертолд Брехт е казал: "Никой няма да ви пита какво е било времето, а ще ви питат защо са мълчали поетите му." Затова трябва да им бъде дадена възможност да говорят. Да будят народа. 

Защото словото е единственият начин за борба с агресията, простотията, неправдата. Заедно с вагоните прочетени книги. 

Но какви книги? Книжарниците са пълни, но стойностните трудно достигат до читателя. Пазар, какво да правиш?! Продава се това, което се търси. 

Най-често творби на изкуствено възхваляваните писатели, щедро подкрепяни с грантове на чужди организации. Питали ли сте се например защо тези писателстващи литератори не поставят въпроса за социалната нищета?

А колко наши сънародници живеят под прага на бедността? Близо два милиона. На първо място сме по смъртност в Европейския съюз и този факт изпъкна особено ярко по време на пандемията. Правителството трябва да си подаде оставката незабавно дори само заради този геноцид. Месеци наред протести заливат площадите, но оставка няма. Защото зад управляващите стоят родното задкулисие, европейските бюрократи... Както и други външни сили, които имат навика често да се бъркат в нашите работи. Продължаваме да гоним руски "шпиони", а американските кой ще има смелостта да изгони? Макар че последните би трябвало да си гледат най-вече собствената паница, защото покрай президентските им избори такава гозба от фалшива демокрация си сготвиха... При други обстоятелства и на други места по света за това цветни революции се вдигат.

Пак през тази година светът и Европа отбелязаха 75-годишнината от края на най-кръвопролитната война в света. За съжаление и тук историческата истина бе подменена от откровени лъжи, а подвигът на руския войник, спасил човечеството от кафявата чума, бе омаловажен, премълчан.

Ето за тези неща книги трябва да се напишат и до читателя да стигнат, да го накарат да се замисли. Книгата ли? Важна е тя. Хубавата, истинската... 

Наложените противоепидемични мерки отмениха премиери, концерти, изложби, но не това се оказа проблем на хората, а фактът, че не работят търговските центрове и заведенията.

Ето сега идват и новогодишни празници и всеки пак се е устремил към магазините да търси скъпи подаръци. Подаръкът е просто начин да зарадваш най-близките, пък дори и с нещо дребничко. Затова над духовния смисъл на празника трябва да се замислим. А не да жалим, че не можем да обикаляме моловете, че не можем да се вихрим по кръчмите и дискотеките!

Всъщност коронавирусът иска да ни каже, че няма нищо по-важно от семейството, нищо по-важно от родителите, нищо по-важно от децата, нищо по-важно от любимия човек, с когото делиш и радост, и тъга. И няма по-уютно място от дома, където да споделиш с близките си книга. Независимо дали е на класик, на творец в златната си есен или на млад писател. 

Иска ми се да завърша оптимистично. Приятели, има млади хора, които четат и ценят хубавата книга. Които пишат. Може би просто трябва да им се подаде ръка. Да им се даде думата. Може би в това е надеждата.