Да ми кажат една топла дума, като на кучето си...

                          
В повечето семейства "раят" за родителите и децата е тогава, когато растат питомците. Конфликтите настъпват с растежа на наследниците. А идват и моментите, когато трудно се разбират родители и деца. Вечни теми. Но днес не се говори вече за конфликти, за неразбиране, защото все повече се налага разривът между поколенията. Подклаждан от управленците ни, засилван от нестихващата икономическа криза, този разрив придобива вече такива размери, че става опасен както за възрастните хора, така и за техните деца и внуци.
* * *   
Седнали сме двете с малката ми внучка на сенчеста пейка в близкия квартален парк "Св. св. Петър и Павел". Завели сме "каката" на урок по английски език и сега, за около час и половина, сме свободни. В това време детето ще си поиграе на пясъчника. Аз ще отдъхна в тишината, ще се освежа в прохладата от зеленината на големите дървета. Подавам на внучката кочан варена царевица. Тя ми се усмихва, целува ми ръката и мълви: "Благодаря ти, бабче! Ти знаеш, че много обичам царевица. Нали затова си ми я купила?" Аз й казвам: "Защото те обичам, затова! И защото днес си много послушна! Пък и време е за закуска."
До нас седи възрастна жена. Тя чува нашия разговор, поглежда ни мило и, като се отдалечва внучката, излива своята изповед:
"Моите внуци са вече големи. Студенти са. И децата ми са вече на възраст. И аз, като вас, съм ги гледала, купувала съм им всичко онова, което са обичали. Не съм спала, не съм яла на спокойствие, но за децата и за внуците винаги съм гледала да осигуря топло ядене, вкусна супа, любим десерт. Беше... Защото сега вече не е така. Сега усещам, че им преча - и на децата, и на внуците, които искат да си имат самостоятелни стаи. А жилището е мое! Аз какво да правя, къде да отида аз?
Да знаете само как се грижат за кучето си! На него се обръща голямото внимание. Него го хранят с най-хубавите кучешки храни. Разхождат го, къпят го, водят го на лекар. И как му говорят като се приберат вечер! И на курорт го водят с тях! А за мене няма място в колата, дето съм им дала пари, за да я купят. Аз сякаш съм вещ непотребна! Даже често забравят и "добър ден" да ми кажат. Понякога така ми се иска и аз да изляза, придружена от внуците, които за ръчичка съм разхождала! Толкова искам да седнат до мене, да ми разкажат как е минал денят им, да си споделят радостите и тревогите. А те все бързат, бързат... Отдавна ми тежат торбите от пазара, а не се сещат да ме отменят - нито възрастните ми деца, нито порасналите ми внуци! Ще ми се и на мен да чуя мили думи, като тия, дето казват на кучето си! Иска ми се да бях на мястото на тяхното куче!
Питам се сега: "Аз ли, Боже, сбърках? Много ли давах? Нищо ли не исках? Аз ли лошо ги възпитах? Времето ли промени моите деца? Защо им станах ненужна? Защо сега не ме виждат? Защо забравиха как се грижех за всички? Защо избяга любовта към мене от техните сърца? Как ще продължаваме да живеем така - като чужди, като врагове?!"
Жената тихо редеше своята горка изповед, Очите й бяха сухи, но мрачни и тъжни. Аз я слушах мълчаливо. Успях само да погаля отрудените й ръце, свити в скута й като две подплашени жалки птички, изоставени от ятото си, поело на юг.