Любомир Кючуков: Глобализацията преформатира световните процеси

Интервю на Таня ГЛУХЧЕВА

- Какво очаквате от предстоящата среща между Русия и НАТО?

- Самият факт, че се провежда поредица от срещи, е положителен. За съжаление, причината, довела до тази активизация, е изцяло със знак "минус": противопоставянето достигна нива, когато рискът от директна конфронтация между САЩ и НАТО с Русия става много сериозен. Междувременно дори диалогът девалвира като инструмент за търсене на политически решения, превръщайки се в платформа за взаимни обвинения. До голяма степен се разпадна международно-правната система за контрол върху въоръженията и разоръжаване, особено в сферата на ядрените оръжия, където на практика остана да действа само продълженият през миналата година договор Нов СТАРТ за стратегическите ядрени оръжия.

Затова за оценката на предстоящите срещи ще бъде важен отговорът на два въпроса: първо, в краткосрочен план - ще успеят ли страните да се договорят за мерки за предотвратяване на по-нататъшната ескалация на конфронтацията; второ, в дългосрочен план - дали тези срещи ще останат епизод или ще дадат тласък на процес, който да доведе до деескалация на напрежението. Обнадеждаващо обстоятелство е заявлението на президента Байдън, че САЩ не предвиждат военно ангажиране в конфликта в Украйна.

- Трябва ли България да заеме активна позиция?

- Естествено. И дори задължително. Иначе решенията ще се вземат без нас и ние сами ще се поставим в позицията на изпълнител. Ако България не направи задълбочен анализ на рисковете за собствената си сигурност, не формулира мерки за нейната защита и не ги аргументира в рамките на ЕС и НАТО, страната ни не може да очаква общите подходи на съюза и на алианса да отразяват и нашите интереси. Нещо повече, при присъединяването ни ЕС и НАТО към България беше формулирано ясно очакване ние да даваме добавена стойност с нашата експертиза, влияние и традиции в общите позиции поне по три важни направления: Балканите, Черно море, постсъветското пространство. Нещо, което не се случи и за което не е виновен Брюксел.

България сама предпочете да разтвори своите външнополитически интереси в общоевропейските позиции, често свеждайки своята роля в обсъжданията до присъствие, а не до участие. И резултатите са налице - вече нашето мнение не тежи, дори не се очаква.

- Ако сме неутрални, оставаме ли лоялен член на НАТО? Кое отговаря на националната ни позиция - неутралитет или пронатовска политика?

- България е член на НАТО в резултат на собствен избор. И по тази причина България не може да бъде неутрална. Преди всичко вътре в НАТО. Точно обратното - там ние трябва ясно да формулираме собствените си приоритети от гледна точка на националната сигурност и да се стремим те да бъдат отразени в общите решения.

А когато говорим за националната сигурност, следва да имаме предвид (и по това има достатъчно висока степен на съгласие в българското общество), че заплахите за сигурността на страната не произтичат от риска за директен сблъсък с Русия, а от конфронтацията с Русия. Впрочем, значителна група държави от Централна и Южна Европа (включително Германия и Франция) споделят виждането, че европейската и собствената им сигурност не може да бъде гарантирана в условията на конфронтация с Русия, а само в диалог и намиране на съвместни подходи заедно с Русия.

Това в пълна сила важи и по отношение на актуалния дебат за евентуалното разполагане на допълнителни войски на НАТО в България. Първо, ако наистина анализите сочат подобна необходимост, това би следвало да бъде българска, а не външна инициатива. Второ, това не би могло да се случи без решение на Народното събрание. И, трето, най-важно, на сегашния етап подобна стъпка би се вписала в спиралата на трупане на войски и въоръжения и от двете страни - което не просто не дава допълнителни гаранции за сигурността ни, но увеличава напрежението. 

- Във връзка с отношенията ни със Северна Македония, трябва ли да жертваме националното си достойнство заради чужди интереси?

- Интересът за поддържане на приятелски добросъседски отношения с РС Македония е български, а не чужд. И това, че те не са прави, не означава, че ние действаме умно. България проигра цялото си предимство на страна членка и изпадна в изолация по въпроса - и в ЕС, и в региона.

Непознаването на механизмите на функциониране на ЕС от предишните управляващи вкара България в капан, пренасочвайки натиска от Скопие върху София. Нещо повече - ние направихме най-сериозния подарък на македонизма, давайки силен тласък на антибългарските настроения в РСМ. Затова България е заинтересована от разрешаването на проблемите - освен всичко друго, защото, противно на общоприетото мнение, времето не работи в наша полза. А това може да стане само по пътя на двустранния диалог и постигането на решение, което да ангажира и двете страни. С достатъчно ясни ангажименти, времеви рамки за неговото изпълнение и възможност за контрол в рамките на преговорния процес с ЕС.

Обнадеждаващото е, че през последната половин година България се опитва да излезе от позицията на кръгова отбрана, тя да бъде активната страна и да води процесите, като предлага и платформата за постигане на такова споразумение. Става дума за т.нар. пет точки, конкретизиращи декларацията на българския парламент. Ако тези български предложения послужат като основа за постигане на съгласие, то това би било успех за страната.

- Петнадесет години член на ЕС - каква е равносметката към днешна дата? Какво и колко спечелихме и загубихме?

- Дори и само една година на Обединеното кралство извън ЕС след Брекзит нагледно илюстрира разликата между това да си част от европейската интеграция и да си извън нея. Като тук става дума за такива на пръв поглед немислими неща в една силно развита страна, като недостиг на хранителни стоки, криза с доставките на бензин, недостиг на шофьори за тирове и линейки, провалена селскостопанска реколта поради липса на работна ръка и т.н. 

Извън ЕС България би била част от една сива, периферна зона на нестабилност и борба за сфери на влияние, каквато до голяма степен днес представляват Западните Балкани. И би била силно уязвима - както политически и икономически, така и от гледна точка на сигурността си. Глобализацията е обективен процес и тя преформатира международните процеси, извеждайки ги на едно по-високо ниво - регионално и глобално. Дори и САЩ, след експериментите на Тръмп, стигнаха до извода, че не могат да си позволят политика на изолационизъм. Иначе казано, в интерес на всички държави, особено на по-малките, е да търсят международни партньорства и съюзи за защита на своите интереси и сигурност.

Друг е въпросът, че България не успява в пълна степен да се възползва от възможностите, които ЕС дава. Чрез членството в ЕС България получи достъп до сериозен финансов ресурс. Но еврофондовете не са просто преразпределение на едни пари между държавите членки, а инструмент за осъществяване на политики, подпомагащи изравняването на стандартите на развитие между тях. Проблемът тук обаче е, че в много случаи този ресурс не бе оползотворяван, а усвояван. И създаде условия за формирането на корупционна система, буквално задушаваща развитието на страната. Което, от своя страна, доведе до натрупването на взаимно недоверие и разочарование: у Брюксел - заради неспособността на България да се справи с проблема; у българските граждани - от нарастващите дефицити на сигурност и справедливост в обществото след присъединяването към ЕС, вместо очакваното благополучие.

Но ЕС далеч не се изчерпва само с еврофондовете. Това, което България не успя да постигне за тези 15 години, е да се почувства и да се държи като пълноправен член на съюза. С други думи - да участва във формирането на неговите политики. Като може би най-яркият пример за това е практическото отсъствие на България от дебата по ключовата за съществуването на съюза тема, обсъждана в цяла Европа в момента - бъдещето на ЕС: ще се върви ли към задълбочаване на интеграцията, или ще се направи крачка назад към повече пълномощия за националните държави. А това на практика ще означава, че решението ще бъде взето, без да се чуят и отчетат българската позиция и българският интерес. И тогава отново, както неведнъж се случваше през последното десетилетие, ще недоволстваме от вече взети решения, от които ние сме били част.

- Има ли чужда намеса в безредиците в Казахстан и можем ли да направим аналогия с майдана в Украйна? Кой има изгода от този конфликт и какво се цели?

- Неслучайно повечето оценки за събитията в Казахстан към момента са достатъчно предпазливи. Тепърва предстои да се анализират причините и да се консумира резултатът от тази криза. Тук си казват думата такива фактори като цялостният модел на преразпределение на национален ресурс сред промените, който създаде огромни вътрешни социални диспропорции, оформяйки истинска пропаст между тънък олигархичен елит, разполагащ с огромни богатства, и останалата част от населението (впрочем, това важи за много страни от постсъветското пространство и Източна Европа). Също така силно централизираното, авторитарно управление, характерно за държавите от Централна Азия. Налице е и значително етническо разделение, както и латентно напрежение между Севера (около новата столица Нур Султан) и Юга (традиционно по-развитата част на страната около бившата столица Алмати). Не на последно място - сериозните природни ресурси на страната (нефт, газ, уран), предизвикващи чужд интерес. С други думи - има натрупани напрежения, като същевременно местните власти алармират и за външна намеса. 

Всичко това дава основания да се очертаят възможните рискове от евентуалното задълбочаване на безредиците. Във вътрешен план това е опасността от прерастването на социалните проблеми в дългосрочна политическа криза, която да дестабилизира страната. Отчитайки значението на Казахстан за стабилността на Средна Азия, както и обстоятелството, че тя граничи с двете основни геополитически сили в региона - Русия и Китай, това би надхвърлило границите на национална политическа криза и би създало напрежение в целия регион. Особена опасност би представлявало прехвърлянето на проблемите от социалната и политическата сфера в полето на етническите или религиозните различия. Особено ако се потвърдят информациите, че става дума за организирана външна намеса на фундаменталистки ислямистки сили.

Не следва да се подценява и рискът Казахстан да се превърне в новата точка на глобално противопоставяне - особено ако войски на страните по Договора за колективна сигурност, и на първо място руските части, бъдат ангажирани за по-дълг период със справянето с безредиците. На този етап изглежда, че никой няма интерес от задълбочаване на кризата: Китай и Русия - защото това би създало ново напрежение по техните граници, САЩ - защото има значителни инвестиции и силни американски интереси в експлоатацията на казахстанските находища на енергоресурси. Всичко това обаче може бързо да се промени - особено ако глобалната конфронтация продължи да ескалира.

- Очаквате ли изненади през 2022 г.?

- За съжаление, не. Казвам за съжаление, защото сегашната динамика на международните отношения води към задълбочаване на конфронтацията, а не към нейното преодоляване. И поне към момента не се очертава обръщане на тенденцията.

Очевидно основното противоречие, което ще определя динамиката на международните отношения през следващите десетилетия, ще бъде борбата за глобално лидерство между САЩ и Китай. Тук от ключово значение ще бъде дали тя ще се води като съревнование, при спазване на правилата на играта, или ще протече като нарастваща конфронтация, чийто резултат ще се определи от правото на по-силния. Идеологизирането на това противопоставяне по оста "либерални демокрации - авторитарни режими" дава основания за аналогии със Студената война. Но за разлика отпреди, когато конфронтацията бе статична, сега тя е динамична и периодично извежда на преден план свои "горещи точки". И сред тях, като носещи най-голям рисков потенциал за директен сблъсък от целенасочено провокиран или случайно възникнал инцидент, се очертават ситуацията с Украйна (между Русия и НАТО) и трупащото се напрежение около Тайван (между Китай и САЩ).