Спортът ме научи никога да не се предавам

24-годишната Елизабет само допреди 2 години беше състезателка на България по художествена гимнастика. За този период тя има в актива си 4 европейски първенства, 2 световни шампионата, 2 световни купи и 2 олимпиади - в Атина и в Пекин. Сега е в Норвегия и там има своите ученици, които разчитат на нея. Дали ще се прочуе повече като треньор, отколкото като гимнастичка, ще видим по-натам. За момента Паисиева притежава същия хъс, с който се и състезаваше.

- Вниманието на мъжете към теб, докато беше гимнастичка, по-голямо ли беше, отколкото е сега?
- Винаги около гимнастичките се говори за доста голямо мъжко внимание, което е нормално. Но честно да си призная, докато бях състезателка, не съм обръщала внимание на това, така че не мога да кажа дали се е променило. За мен най-важното беше развитието ми като състезател. Винаги съм мислела, че е доста трудно да си отдаден изцяло на спорта и в същото време да отделяш време за сериозни взаимоотношения. Но когато се запознах с моя приятел, още тренирах и тогава видях другата страна на медала. Той изцяло ме подкрепяше и знаеше колко е важно за мен да бъда 100 на сто в залата. Като заключение бих казала, че понякога е добре да има мъжко внимание, за да избягаш от тежките тренировки за момент.
- С какви трудности се сблъска по време на кариерата си?
- Когато тренираш на професионално равнище, винаги има доста трудности и в повечето спортове се поприкриват. Травмите винаги плашат спортиста. Разбира се, и психическото напрежение също е доста голямо. А през последните две години имах малко проблеми и с килограмите, което също допринася за умората, която се събира.
- А след края й?
- След като се отказах, наистина осъзнах смисъла на думите "Няма по-хубаво нещо от това да си състезател". Чувствах се някак изгубена, защото изведнъж една много важна част от живота ми беше приключила. Доста дълго време се двоумях дали да се върна да тренирам или не? Какво да правя оттук нататък? И още много въпроси, които съм сигурна, че почти всеки спортист, след като се откаже от спорта, си задава. Но аз не си губих времето. Завърших бакалавър в Спортната академия, започнах магистратура - спортна журналистика, а едновременно с нея записах и балетна педагогика в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Искам да се развивам, а не да стоя на едно място.
- Как получи поканата за треньор в Норвегия?
- Съвсем случайно. През 2009 г. Теодора Александрова ми се обади и ме попита какво правя и дали имам възможност да отида за 20 дни на лагер в Норвегия. Тогава работех в клуб "Илиана" като треньор. Отидох на този лагер и работих с четирите гимнастички, които се готвеха тогава за cветовното първенство в Мие, Япония. Много ми хареса държавата и отношението на децата и на хората около мен. Една година по-късно получих предложение за по-дълъг период. И приех.
- Българските гимнастички по-различни, по-сериозни ли са спрямо норвежките?
- Тук всичко е много по-различно. Хората са много по-спокойни, за децата е по-важно училището. Не можеш например да направиш забележка на детето, че трябва да внимава какво яде. За гимнастичките тук сякаш са по-важни вътрешните състезания, а не толкова изявите на международния подиум. Но тук са развити много силно спортът в училищата и масовият спорт.
В България художествената гимнастика е традиция. Тя е един от най-популярните спортове, носещ слава години наред, така че съвсем нормално е тренировките да са много по-интензивни и вниманието на гимнастичките към собствените тренировки да е много по-силно.
- Как си спомняш началото на твоята гимнастическа кариера?
- Един от най-силните ми спомени е, когато отидох за първи път на тренировка и не можех да направя шпагат, а всички други деца бяха толкова напреднали. Помня много добре моята първа треньорка Йорданка Такова. Също така няма да забравя, когато отидохме с родителите ми в залата на стадион "Васил Левски", да потърсим Илиана Раева и да ме запишат на гимнастика.
- Знаеш ли как да си стъпиш на краката, след като си "паднала" и си се сблъскала с трудности?
- Човек никога не знае какво ще му поднесе съдбата и как да се справя в дадена ситуация. Спортът ме научи никога да не се предавам и когато имам трудност пред себе си, да не спирам да се боря, за да я преодолея. Доста преживявам нещата, които ми се случват, но мисля, че сега съм доста по-силна и всяка една трудност ме прави по-силна. Така научавам повече и за себе си. Опитвам да се опозная истински чрез всяка една ситуация, в която попадам.
- Кое е най-желаното от теб събитие в живота ти?
- Най-желаното нещо е да си имам дечица, които съм сигурна, че ще осмислят по съвсем друг начин живота ми. Но все още не съм готова, все още аз самата понякога се чувствам като дете.
- Какво те движи емоционално?
- Аз съм много емоционален човек и винаги искам да вярвам в доброто. И въпреки всичката мъка по света винаги има хиляди лъчи светлина, които да ни помагат. За мен любовта и честността към хората са на първо място. Аз като всеки човек правя грешки и се опитвам да бъда по-добра, по-честна със себе си и с хората, които са до мен.
- В спорта има ли приятелство?
- В спорта има уважение към победителя и към победения, има феърплей, но на терена няма приятелство. Разбира се, с многото състезания създаваш много контакти, създаваш истински приятелства, но те са извън спортната площадка.
- Когато си купуваш нещо, заглеждаш ли се в марките?
- Не. Разбира се, има много красиви дрехи и ги оценявам, но не съм маниак на тема марки. Което ми стои добре, си го взимам. В последно време по-скоро се заглеждам в качеството на това, което си купувам.
- Купоните привични ли са ти като млад човек?
- За всеки млад човек това е най-нормалното нещо. Аз обичам да се забавлявам. Най-важна е компанията, с която ще съм.
- Каква е музиката, която слушаш и може да те развълнува?
- Музиката винаги ме е вдъхновявала. Моите съчетания винаги са били на музика, която съм чувствала с душата си. Много обичам испанските ритми и тангото. Слушам почти всеки стил. Българската музика от 70-те и 80-те години ми е една от любимите. Най-силно ме докосват песните с дълбок и смислен текст, най-често свързан с любовта. Рокпесните също много ми харесват, имат много истински текстове.
- Имала ли си драматични моменти в живота?
- Не, не съм имала някакви много драматични и тежки моменти. Но един от моментите, който ме е развълнувал много силно, беше, когато спечелих бронзовия медал на лента на световното първенство в Будапеща през 2003-а, когато взехме 2 квоти за Олимпиадата в Атина. Тогава квотите се извоюваха от отборното класиране, а в отбор бяхме аз, Силвия Митева и Зорница Маринова, като и двете бяха дебютантки на световно първенство.
- Може ли един мъж да те накара да страдаш?
- Разбира се. Както и една жена може да направи един мъж страдащ.
- Повече жена ли се чувстваш или повече момиче?
- Все повече се чувствам жена, но понякога много силно искам да си остана дете и да се върна в годините, когато бях на 18-19, когато още тренирах и единственото важно нещо бяха тренировките и състезанията. Понякога светът на големите никак не ми харесва. И не искам да забравям какво е да си дете!