Търпението свърши

Пътят, по който нацията, обществото и държавата ни тръгнаха преди повече от 25 години, вече е извървян. Не, ще продължим да кретаме по него, защото е по-дълъг, отколкото искаме да бъде, но като получен резултат и възможност за изводи, преценки и по-различни перспективи наистина е достигнал до края и по-нататък едва ли ще ни предложи нещо кой знае колко неочаквано и изненадващо. Бих добавил, че в голяма степен имаме основание дори да приемем, че е настъпил "краят на историята" - но на тази, която и без това трябва да приключи, защото е непродуктивна и нечовешка.
Всяко време изглежда лошо и трудно се понася от живеещите го. Днешното обаче е по-особено и по-скверно от всяко друго преди, защото протича в качествено нова обществена обстановка, резултат от упадъка на социално-икономическата система и пораженията на въведения като икономическа и политическа практика либерализъм. Никога преди в нашата модерна история не сме затъвали в подобна безизходица и не сме стигали до такава разруха и безнадеждност. В други времена също е било тежко и на мнозина се е струвало, че по-лошо не може да бъде. Но усещането за безнадеждност тогава е идвало от загуби на територии заради неосъществения по вина на Великите сили идеал за национално обединение, от икономическата разруха и от политическа криза, резултат от войни или неразбирателства между съсловията и политическите субекти. Дори и тогава обаче е бил жив

духът на съзиданието

и волята за градеж. Силни са били всенародните чувства, нравствеността, историческата памет, а националната и социалната енергия са се кондензирали, за да се впрегнат в радикалната промяна. Нацията въпреки всичко е била жива, макар и поставена на колене и подложена на тежки изпитания и тегоби.
Бедата днес дори не е в икономическото ни състояние и в ужасяващата бедност, нито в политическите боричкания, насилие, демагогия и опасно увеличаваща се престъпност. Всичко това е поправимо, макар и не бързо и лесно и да изисква огромни усилия, средства и жертви. Е, реки от мед и масло няма да потекат, но малко от малко при вярна политика, смели решения и упорита работа ще се почувства подобрение. Бедността и гладът могат да се изтърпят, стига да се вижда, че нацията е мобилизирана и узряла за своето бъдеще. 
Бедата е, че нацията не само не е мобилизирана, но и се е разпаднала, изгубила е своето съзнание "за себе си и в себе си", претопила се е в разнородно общество и инертна маса. Обществото и масата, в каквото и икономическо положение да се намират, колкото и богатства да са натрупали, винаги са вяли, неустойчиви и лесно се манипулират, за да бъдат послушни и покорни. Те не могат да следват светли идеи и високи цели, не са склонни нито на саможертви, нито на безкористни усилия заради общо благо. Не са годни да мислят в историческа перспектива. За тях е важен моментът, лесният успех и бързата изгода. Големите изпитания са им непосилни и те рухват пред тях. Защото им липсват дух и нравствена енергия, които да ги сплотяват и въздигат.
И ето, ние, българите, превърнахме изгражданата и утвърждаваната с толкова усилия, борби, кръв и жертви българска нация в аморфно "гражданско общество" без идеали и стремежи за възход. Съпротивителните й сили напълно се стопиха, волята за напредък се изроди, поривите за духовност и просвета се замениха с "усвояване на пари", "европейски проекти", "реформи" и сляпо подражание на съмнителни образци. Предадохме себе си и дълговечните ни традиции, обругахме историята си, отказахме се от героите си, уморихме до смърт националната си душа, за да бъдем "европейци", "напреднали", "цивилизовани".
Резултатът е по-лош и от най-песимистичните очаквания. Няма защо да се лъжем:

провалът е факт

Държавата я няма, нацията изчезна, обществото, в което се превърнахме, е безпомощно да овладее разрухата. Нищо в него не работи, не функционира. Метастазите са го обзели напълно, унищожили са всичко живо и работоспособно, прекъснали са жизнените му функции. Боледуваме от неизлечима болест, а не се намират способни лекари, които поне да приложат някаква обезболяваща терапия.
Из отечеството ни шестват невиждана никога преди разпасаност, наглост, безсрамие и простотия. Те не само бодро крачат, но и управляват държавата! Разпуснатостта и разпасаността са държавна политика, поведение и качество на получилите (защо да се крием зад евфемизми и да не кажем направо - на узурпиралите) властта. А те по право или без право са задължени да утвърждават разбирателство, ред, спокойствие, сигурност, почтеност.
Понеже народът бе превърнат в общество, лесно се излъга, че насилието и простащината са толкова необходимите ред и силна власт, готови да работят за благото на всички. Несвързаното говорене, уличното поведение, неоправданото с нищо самочувствие привлякоха хората, внушиха им надежди, накараха ги да повярват и да тръгнат след тях. Какво се обърна у българите, та вече не чуват, когато им се говори нормално? Нима напълно оглушаха и загрубяха, че нямат чувствителност и харесват груби думи, манипулации, лъжи, измами, фалшификации? Това го доказаха и отминалите избори. Нека победителите не се заблуждават, че резултатът от тях е триумф на една партия. Или че са поредната й победа и поражение на левицата. Ако беше така, щеше да е горе-долу нормално и приемливо - нали на избори едни печелят, а други губят съобразно волята на избирателите. Сега окончателно се видя, че нищо не е останало от съпротивителните сили на нацията. Националният ум и националният дух са залинели и умрели. Тяхната смърт създава идеалната среда, в която либерализмът тържествува и пръска необезпокояван своите токсини,

разяжда националния организъм

и държавната система.
Състоянието, в което се намираме, представлява най-страшният проблем, пред който някога сме се изправяли. Това е политически проблем, който този път не може да се разреши нито с политически средства, нито от политически субекти. Завързал се е истински Гордиев възел и той трябва не да се развърже, а да се разсече. Защото сега с празни погледи, объркани и изтощени от напразни очаквания, всички виждат какво се е случило, какво е изгубено. Но кой ще каже какво да се направи, за да се измъкнем от вълчия капан на либерализма и постмодернизма? Обикновено вината се хвърля върху партиите, особено левите. Но партиите са отпадъчният продукт на обществената месомелачка, пусната в ход преди 25 години. А ако не се открие и осъзнае причината, довела ни до този хал, нищо няма да се подобри. Сега са нужни не "реформи", не закърпване на положението, не "усвояване на европейски средства", а радикална промяна на общественото съзнание, на начина на живот, нов морал, нравственост, отказ от либералния модел за устройство на обществото.
Промяната на общественото съзнание ще позволи да се разбере, че днешната криза не е икономическа, финансова или политическа, а духовна, нравствена, национална,

криза на съзнанието

Длъжни сме днес да осъзнаем упадъка на нравите и нравствеността, на културата и образованието, че е застрашен животът на нацията, защото са погазени нейните традиции и норми. Това е криза на модела на обществено устройство, на наложения начин на живот, в който всичко, дори здравето и животът, е стока. Време е да разберем човеконенавистния характер на либерализма и да се върнем към традиционната българска солидарност и чувство за социална справедливост, към взаимопомощта и състраданието, към истинската социална държава, чието задължение е да защитава своите граждани преди всичко, като се грижи за тях.
Тогава кой и с какво ще разсече българския Гордиев възел? Интелигенцията е тази, която трябва да го стори. Къде е тя обаче?
В голямата си част (особено тази, която бе прикоткана със стипендии и специализации в "цивилизованите страни", или както някои се изразяват - "в белите държави") интелигенцията първа повярва на либералните брътвежи и започна сляпо да подражава на европейските и американските социални практики. Така тя сложи край на собственото си съществуване, като преди това достатъчно агресивно замая обществото с празните приказки за лична свобода, пазарна икономика, гражданско общество, нов цивилизационен избор. Тя се отказа от себе си и от националните традиции, надявайки се да седне на богатата трапеза на новите господари или поне да събира трохите, падащи от нея. Но точно "новият цивилизационен избор" нямаше нужда от нея. Той си избра неколцина, които да му бъдат рупори, а останалите превърна в обикновени "наемни работници", унизи ги и ги смаза, направи ги послушни и сервилни.
Може ли нацията да съществува без интелигенция! Нали тя е тази, която й дава духовната енергия, държи я будна, насочва я и я ръководи, утешава я в скърби и изпитания, вдъхва й живот и увереност.
Слава Богу, днес все още живеят и мислят високообразовани и нравствени интелектуалци - писатели, художници, учени, учители, които трябва да поемат длъжността си на мисионери на доброто и справедливото, на разумното и човешкото, "да отидат" сред народа и да проповядват истината. Това означава да се обяви свещена

война на бездушието

безнравствеността, простащината, посредствеността и денационализацията. Очите на хората трябва да се отворят, за да чуят ушите им, че така повече не може да се живее! Левицата е длъжна да ги подтикне и подкрепи, да им вдъхне кураж, да се съгласи с тях и да ги приеме като свои.
Знам, че думите ми звучат високопарно и романтично. Знам, че днес времето е различно и е трудно да се направи рязък завой на пътя, по който вървим. Но знам още, че отнякъде трябва все пак да се започне. Ако най-напред не изречем истината и не убедим хората, че тя е по-важна от всичко друго, ще продължим страданията и ще затънем в безизходицата като в мочурище. Нужно е да започне най-сетне съпротивата срещу либералните лъжи, нужно е да възроптаем срещу грубостта и цинизмите, срещу обезличаването на човека и превръщането му в "стока на пазара на труда", срещу грозното и злото. За да победим в мръсната гражданска война, която се води срещу нас.