Един по един си отиват от нас ветераните

Когато преди 15-16 години на 74- годишна възраст си отиде майка ми, вместо помен издадох книгата "Скръбта живее с нас..." А поетът, издал първата ми книга през миналия век, Евтим Евтимов, се опита да ме успокои с думите "Колкото повече време минава, напук на болката, която минава с времето, което уж лекува, мъката ти ще става все по-голяма и неутолима..."
Излизе прав Евтим.
В много свои рими оставих спомена и болката по майка си.
  Сега, във втория си месец на своите деветдесет години, си отиде и баща ми. И отнесе всичко - и последния образ на създателя, на родителя, от когото човек винаги приема синовното завещаниие, и онова непресъхващо чувство за хумор и самоирония...
Приживе баща ми остави образци на оригинални шопски хрумвания и изречения - премерени, точни, небанални и самородни... Разбираш, че вече го няма очакването да попита и той за нещо, да даде своя отговор на събитие...
Баща  ми построи две къщи, засади много дървета, отгледа две деца, внуци, дочака правнуци, сега в двора, който остави, в количка за близнаци се усмихват две синеоки неколкомесечни куклички - близнаците на Боряна и Калин - Габи и Вики... Те просто няма да помнят своя прадядо Александър, но ще продължат родословното дърво.
На 23 години баща ми е участвал във Втората световна война, стигнал е до Драва-Соболч, писал е стихове, правел е белетристични опити, а после животът го е тласнал встрани от литературата... Пенсионира се като моделчик - правеше модели за конструиране и отливане на нови двигатели с вътрешно горене, разчиташе сложни технически чертежи, правеше дърводелски услуги, навсякъде оставяше следи на отзивчив и услужлив работник, човек. И преди всичко - баща.
Като баща ни остави истинските уроци по достойнство. Той не членуваше в партии, не участваше във властта на никакви равнища, а в последните трудни двайсет години откровено споделяше партийните си убеждения, участваше като съмишленик и общественик в дейността на кварталната и районната организация на БСП, на БАС и на ветераните.
Сега, когато отбелязахме 65-годишината от победата над хитлерофашизма, 23-годишният фронтовак Александър Лозанов Такев легна в своя окоп... Редникът от резерва усети слабост, спря да се храни, няколко системи го поддържаха, но сърцето не издържа. Искаше много да види дъщеря си, която беше в Италия. Като разбра, че пътува, се успокои, и няколко часа преди полета й от Рим склопи очи... А само два месеца преди това даже се шегуваше в свой си стил. По телефона някаква позната не харесала гласа му и попитала: "Сандо, ти да не си изстинал?" Той се изкашлял и бил категоричен: "А, още не съм. Но предстои. Скоро ще изстина..."
Сега стоя пред изстиналото му тяло и преповтарям уроците, които ми е давал приживе понякога без много-много приказки, само с поглед, с очи, с постъпка.
Не разбрах баща ми да е получил от юбилейните медали, които даваха на още живите участници в Отечествената война, в последната фаза на Втората световна война, от които имам също своите задочни и явни уроци по доблест, родолюбие, по скромност и истински патриотизъм. Но неговият живот беше като своеобразен медал, който носеше винаги със себе си и ни остави като най-ценното завещание.
Татко, прости ни...