Памет
Васил Левски - призваният
/ брой: 32
Той е от онези призвани люде, които съдбата посочва и предопределя за големи дела, за каузи, за велики мисии. Такива хора стават водачи, трайно влизат в историята на човечеството, което никога не ги забравя. Всички, живели и работили с Васил Левски, са били впечатлени от него. А тези, които са го познавали отблизо, са го уважавали и са запазили в олтара на душите си свидни спомени за човека Васил Иванов Кунчев, за неуморния революционен деятел и водач Дякон Левски.
Расъл заедно с братята си Христо и Петър, със сестра си Яна, която разказва за любовта на Васил към народните песни, запомнял ги, пеел ги, сам съчинявал хубави песни в народен дух. Гласът му бил чуден тенор! Наричали го "ангелогласен"! Като дете обичал да слуша народните приказки, разказвани от баба им. Любимата му легенда била "Свещените камбани". Бабата приласкавала децата и разказвала за далечното време, когато хората вярвали в Бог и чакали от него спасение: "Един ден християните решили да излеят една много голяма камбана, чийто звук да приканва вярващите за обща молитва. Събрали се, та всеки да даде своята лепта за камбаната. В голям котел хвърляли скъпоценности. Мъжете пускали златни монети, жените и момите сваляли обеци, гривни, пръстени брошки, верижки... Там бил и Йоан Златоуст, който отрязал с ножица златните си уста и ги хвърлил в жертвеника. Алена кръв бликнала от устата му и той издъхнал. И после го признали за светец." Васил слушал внимателно и с орлов поглед призовал бабата да замълчи. Рекъл: "Всичко, което ни разказа, е много хубаво. Само едно, бабо - устните на свети Йоан Златоуст не трябваше да се режат и хвърлят в котела. Този светец е наречен Златоуст, защото в словата си е бил много сладкодумен. Признат е за светец не защото си е отрязал устните, а затова, че думите му са се придружавали с дела и сам е принесъл цялото си същество в жертва - за прослава на Христовото учение...Самият той представлява една свещена камбана, която говорила на хората за любовта..." Така малкият Васил с думи силни и страшни бранел истината и любовта към вярата. Както денят се познава от сутринта, така отрано проличало умението на Левски да проповядва, да води душите по прави и верни пътища. Може би от тази нощ са тръгнали и неговите пътища - като на първите апостоли, божиите проповедници, за да стане той сам по-късно Апостол на борбата и свободата...
Сякаш невидимата ръка на съдбата водела Левски и го карала да остави расото в манастира и да поеме пътя на борбата. За тази си мисия той се образова, закалява духа и тялото си, подготвя се духовно и физически, защото се е обрекъл на "своето отечество красно" (Вазов). Участвал е в двете легии, придобил е военни знания, набрал е опит за тактиките на борбата. И в четническата борба участвал - байрактар е бил. Така се раждат неговите решаващи заключения, оформя се планът му, че е нужно създаването на революционни комитети в цялата страна, за да може да се организира всеобщо въстание. Заел се Левски с това голямо и свято дело! Всичко това той правел за своите братя и сестри - "за да е полезен, дал си бе животът"(Вазов). И с разум заявявал: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си!"
Доказателствата за неговата честност, скромност и точност са бележките му в личното тефтерче, където е записвал всичките си разходи - за "изпаднал родолюбец, който му е помогнал, за други изпаднали", а за себе си - "ризи, ботуши, за подкърпване на обувките ми, за балтон, за храната за три месеца, за цианкалий..." Да, отровата е била винаги в него, за да е сигурен, че няма сам да се поддаде, нито да предаде другите, а главно - да не предаде ДЕЛОТО ОБЩО!
Участниците в борбите ни революционни и водачите са съзнавали, че Васил Левски е душата, кормилото на борбата. Те тръпнели за живота му, страхували се да не бъде предаден, да не го изгубят. Още приживе хората се прекланяли пред Левски - "селяните прости светец го зовяха" (Вазов). Но когато се раждал Бог, се е пръкнал и Юда, та намерили се и у нас негови подобия за най-светлия ни българин. Злото става - дошли дните гибелни за Васил Левски. Ботев първи изразил най-силно всенародната скръб: "О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш?".
За най-верния си син плаче България!