Шпионажът - тайнственото лице на войната

След приключването на Берлинския конгрес (юли 1878 г.), който отхвърли Санстефанския мирен договор и разпокъса България, княз Горчаков, канцлер на Русия и неин външен министър, произнася със сълзи на очи думите:
"Ние пожертвахме 100 хиляди от най-добрите си войници и 100 милиона английски лири за една илюзия, а Англия не загуби нито един войник и спечели толкова много..."
Пак от Берлин лорд Биконсфилд (Дизраели), министър-председател на Великобритания, пише до приятелката си лейди Честърфилд:
"Ние тук спечелихме (или казано съвсем точно), откраднахме от русите една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!"
Изглежда доста странно как Русия, чиито войски нанасят съкрушителни удари на турската армия при Плевен и на Шипка, и стигат до стените на Истанбул, фактически не постига очакваните резултати. Оказва се, че многото още "изненади" и "странности" през тази десета поредна война между двете империи - Руската и Турската - са предварително "изработени". Те спадат към т.нар. скрито лице на войната, предопределено от тайни ходове и малко известни факти. Дипломацията - тайна и явна, шпионажът, разузнаването и контраразузнаването определят същността на това "скрито" лице и на Руско-турската война през 1877-1878 г.
В резултат на многобройни изследвания на руски и чуждестранни историци, днес ние знаем почти всичко най-важно за войната. Нашата информация идва от вече разсекретените архиви в европейските държави, които пряко са влияели върху хода на войната. Това са най-вече Англия, Австро-Унгария и Германия. Известни са вече и голямата част от секретните документи, грижливо съхранявани в сейфовете на някогашния Азиатски департамент в Руското външно министерство. Това е отделът, който се занимава с проблемите на Източна Европа и съществува от времето на Петър Велики и Екатерина II. Частично все още са проучени и архивите на турското военно разузнаване и контраразузнаване, но най-важното е известно.
В предлаганата публикация са използвани материали "измъквани" от папки с гриф "строго секретно", а също и от няколкостотин мемоари, лични дневници и журналистически публикации от руски и чуждестранни участници във войната.

Бедствието, наречено "шпиони"

Решаването на въпроса дали да бъдат допуснати военни кореспонденти и какъв да бъде техният статут изправя руското правителство пред редица сложни въпроси. Необходимостта за повече информация от полетата на бойните действия се сблъсква остро с основанията на органите за сигурност. Опасенията на министъра на войната Дмитрий Милютин и на началника на жандармерията Мезенцев, че някои от западните държави вместо журналисти ще изпратят разузнавачи, се оказват основателни. Органите на контраразузнаването вече разполагат с проверени факти за изтичането на секретна информация за състоянието на армията: нейната численост, въоръжението й, материалното й снабдяване. Знаят се и военните аташета на няколко от държавите, които използват дипломатическия си имунитет за събирането на секретни сведения...
За печата при щаба на Действащата армия отговаря полковник Михаил Газенкампф. Преподавател е във Висшата военна академия в Петербург, знае няколко чужди езика. Още с официалното обявяване на войната с императорския манифест от 24 април 1877 г. в Кишинев, а по-късно и в Букурещ, започват да се стичат военни кореспонденти. Регистрирането им става чрез официални препоръки, давани от министерствата на външните работи чрез посолствата за съответните страни, а за руските - от съответните редакции и специалните полицейски служби.
Изработен е специален статут за кореспондентите, чрез който точно са изяснени правата и задълженията на военните кореспонденти. Още с регистрирането си всеки получава отличителен знак и екземпляр от статута срещу личен подпис. Строго се забранява изнасянето на сведения за разположението и числеността на войската, придвижване и предстоящи действия.
Между първите регистрирани са кореспондентите, които световната общественост познава от информациите им, свързани с турските жестокости при потушаването на Априлското въстание. Това са Макгахан от лондонския вестник "Дейли нюз", Иван дьо Вестин от френския "Фигаро".
Особено

забележимо струпване на военни кореспонденти

както е отбелязал в дневника си Газенкампф, настъпва с придвижването на руската армия към Букурещ и селищата около Дунав. Заедно с кореспондентите пристигат и донесенията на руските военни аташета с личностните им характеристики. Срещу доста от имената на кореспондентите от Англия и Австро-Унгария има специалната забележка: "Шпионин!". Такива са почти всички офицери от британската армия, преквалифицирали се в журналисти. Това са артилерийският полковник Брекенбъри, кореспондент на "Таймс" - Лондон, Франсис Стенли от четири вестника: "Морнинг Адвертисън", "Норд Бритиш Дейли Мейл", "Глазгоу Хералд" и "Еко ъф Лондон", Фр. Боил от "Стандарт", полковник Хавлок, свободен кореспондент...
Предварително предупредени от военните аташета в Лондон и Париж, службите от руското контраразузнаване следят още от пристигането им капитан Фредерик Гюстав Бърнаби, капитан-инженер Уилям Гил, гвардейският офицер Бванденбург... Още в Кишинев военните власти успяват да разкрият и да арестуват австрийските шпиони Бердишевски и Добшиц. Генерал-майор Горлов, военен аташе в Лондон, не греши също и по отношение на дипломатите Уайт в Сърбия, консулът Мънсфилд в Румъния и Лайарт, посланик в Турция... Той е убеден, че всички тези лица и ръководените от тях служби не само ще снабдяват със сведения от секретен характер Бърнаби, но и ще му дадат на разположение официалните средства за съобщение: телеграф, препоръки, ескорт, секретар-преводач.
Уличен в шпионска дейност още в началото на войната е и английският военен аташе Уелзли, една твърде скандална личност. По-късно той ще напише книгата "С русите в мир и на война" (Лондон, 1904 г.), с която потвърждава верността на данните, с които разполага за дейността му руското контраразузнаване. Владеенето на руски език и близкото приятелство на Уелзли с много от висшите кръгове в руската армия са фактори, които благоприятстват допира му до най-секретни сведения.
Лично граф Николай Игнатиев, опитен дипломат и вещ специалист в областта на разузнаването, подсказва на император Александър II, към чиято свита е от започването на войната до падането на Плевен (10 декември 1877 г.), че Уелзли е пряко свързан с английските тайни служби. От етични съображения, а също и разчитайки, че Уелзли би могъл да играе положителна роля в сложните отношения между правителствата на Русия и Англия, особено при първите неуспехи край Плевен, императорът не го изгонва от армията. Самият Уелзли описва доста подробно в мемоарите си как е събирал и по какъв начин е изпращал секретните сведения, използвани по време на войната срещу Русия...

Чуждото любопитство става все по-голямо

На руското разузнаване не е било трудно да разбере, пък и фактите са били просто очевидни, че още докато армията се придвижва през територията на Румъния, чуждото любопитство става все по-натрапчиво. Още в първите информации на кореспондентите се промъкват нежелателни факти, които противникът бързо узнава и съумява да използва. Въпреки че на офицерския състав се внушава да не разговаря с любопитните журналисти, а Щабът на Действащата армия приема изключително строги мерки за скриване мястото, деня и часа на главното преминаване на река Дунав, Арчибалд Форбс (с прозвището "Царя на репортажа"), един от тримата кореспонденти на в. "Дейли нюз", се оказва "зрител" на десанта на 14-а пехотна дивизия на генерал Михаил И. Драгомиров.
"Случайността ме доведе в Зимнич - оправдава се по-късно пред колегите си той. - Дойдох просто да погледам и се оказа, че тук ще бъде переправата."
Около преминаването на Дунав има още и друг неприятен факт, свързан с името на полковник Брекенбъри, кореспондент на лондонския в. "Таймс". Чрез своя секретар-преводач той се опитва да узнае точното място за преминаването през реката, но свързаният с полковник Паренсов родолюбив българин Минков, вместо към истинския пункт, го насочва към Браила. Преводачът тутакси бил уволнен, което показва, че интересът на военният кореспондент никак не е бил безобиден...
Биографът на император Александър II Леонид Чичагов разказва как, за да заблудят любопитните очи и уши около преминаването на река Дунав, царят и брат му Николай Николаевич, главнокомандващ на Действащата армия, организират демонстративно пътуване към реката в лъжлива посока.
Че Букурещ се е превърнал в истинско гнездо на шпионажа, вече не е тайна за никого. Само публичните домове от няколко преди месец, бързо достигат над 100! Хотели, бръснарници, ресторанти, магазини използват различни форми за събиране на секретни сведения. Дори министър-председателят на Румъния Брътиану споделя пред руския пълномощен министър Стюарт, че "сега шпионажът е най-голямото бедствие".
До преминаването на Дунав и започването на истинската война броят на военните кореспонденти вече надхвърля 100. Най-многобройни представители на вестници и списания са русите, англичаните, германците, австрийци, италианци и американци, чехи, испанци, шведи. Пряко ангажирана с военните действия е и агенцията по печата "Хавас" - Франция.
Като военни кореспонденти в "Малката армия" на полковник Михаил Газенкампф са включени и 28 художници, а също и няколко фотографи. Мнозина от тях по-късно ще издадат внушителни художествени сбирки от преживяното по време на войната.
Особено място сред художниците заема Василий  Верешчагин, сред кореспондентите-журналисти от руска страна се налагат имената на Василий Немирович-Данченко, Н. Максимов, Всеволод Крестовски, Лев Шаховски...
Западните кореспонденти са повече от 100 и "обслужват" над 500 издания в Европа, Северна и Южна Америка, Япония. Най-изпъкващи фигури сред чужденците са тези от Англия, Австро-Унгария, Германия и Франция: Макгахан, Форбс, Иван дьо Вестин, Брекенбъри, Фр. Стенли, Ф. Бребан, Поньон, Данхауер, фон Марее, Лукеш... Тяхната дейност е следена внимателно от руското разузнаване и контраразузнаване. Така се стига до някои съществени провали на резиденти от тайните служби на Интелижънс сървис - Англия, на австро-унгарското и турското разузнаване.

Изгонването на Бойл

В Щаба на Действащата армия зачестяват сигнали за несъвместими със статута на военните кореспонденти публикации и постъпки. Генерал Зотов предупреждава, че английският полковник Хавлок, бивш депутат в английския парламент, бил забелязан да дава знаци на турците при Плевен.
За своя публикация в лондонския вестник "Стандарт" с обидно за руското правителство и лично за император Александър II съдържание, е изгонен Фредерик Бойл. При това с широка разгласа, което е своего рода предупреждение. Забележка получава Френсис Стенли, обвинен за компрометиращо руската армия писмо, отпечатано в руския в. "Голос".
В своя дневник полковник Газенкампф (извлечение от 116 писма на полковника до покойната му съпруга, издаден след войната) срещаме богата информация за дейността на военните кореспонденти, за провалите на руското разузнаване в началото на войната и за някои от значителните негови успехи не само с работата му с българите, но и с привличането на чужденци за негови резиденти.
От записките на полковник Газенкампф научаваме за т.нар. Казус Осман паша: След трите неуспешни щурма за превземането на Плевен руското контраразузнаване разработва специален план за отстраняването на Осман паша, ако не се удаде възможността за убийството му, то да бъде подкупен или отвлечен. Всичките опити пропадат.

Кодовото название "Генералът"

През септември Военният съвет под председателството на император Александър II, обсъжда едно странно и донякъде необяснимо предложение. То е на американския запасен генерал Карл Тевис, който си предложил услугите да работи за руското контраразузнаване. Генералът действал направо и с предварително разработен план. Той се състоял в следното: руснаците да го изгонят шумно под претекст, че имат сведения за предишната му служба в турската армия и за негови сегашни връзки с нея. Тогава той ще се върне в Букурещ, ще отиде при Кингстоун и ще помоли за препоръчително писмо до великия везир Едхем паша, с цел да го допуснат като кореспондент в турската армия.
Кореспондентското бюро на в. "Дейли Телеграф" (Лондон), което ръководел Кингстоун, се занимавало със събирането на сведения за руската армия. Връзката с Цариград, по думите на генерал Тевис, се осъществявала чрез Виена.
"Когато го попитах - пише Газенкампф - срещу какви условия предлага услугите си, Тевис отговори с достойнство, че ще се задоволи с умерена сума за разходи и моли, ако неговите услуги не са били безполезни, след войната да му се даде орден на шия..."
Предложението на генерал Тевис било прието и още на другия ден той бил "шумно изгонен" от руската армия. Неговото изгонване е широко разгласено чрез военните вестници "Летучий военний листок", "Илюстрованная хроника войны", а чрез чуждите кореспонденти този факт получава световна известност. Само след три дни, на 27 септември 1877 г., вече е получено писмо от генерала. В него се потвърждава, че бюрото на Кингстоун "акуратно получава и предава сведения за руската армия, изпращани му от Главната квартира на императора чрез зачислените към нея полковник Уелзли и флигел-адютанта на английската кралица полковник Бекер, пристигнал преди месец." Тевис изяснява, че Бекер е изпратен не като флигел-адютант, а в качеството си на директор на "Интелижанс-Департамент", т.е. на това щабно отделение, което събира сведения за чуждестранни армии.
На 31 октомври 1877 г. пак от дневника на Газенкампф узнаваме, че генералът се е обадил от Цариград и е съобщил, че му е предложено да постъпи в турската армия с предишния си военен чин - генерал-лейтенант. По-късно генералът започва редовно да изпраща сведения в качеството на военен съветник при Главния щаб на турската армия. Така в руското контраразузнаване се появява досието на генерал Карл Тевис с кодовото название "Генералът". На папката стои надпис: "Париж, Монмартър, ул. "Лепик" 93, Мадам Анжела Валиер. Да!"

* * *

От дневниците на Газенкампф, полковник Скалон, личен адютант на великия княз Николай Николаевич, от мемоарите на руските генерали, участници във войната, стават известни още много любопитни факти, останали и досега встрани от историческите разработки за Руско-турската война.
Голям принос в набирането на сведения за турската армия имат руските дипломати князете Церетелев и Шаховски, кадровите разузнавачи Паренсов, Артамонов, Бобриков, които са създали и широка мрежа от помагачи сред българското население. В много отношения всички спечелени битки се дължат на сполучливо разработени и използвани ходове на руското разузнаване и контраразузнаване.
Решенията на Берлинския конгрес, с които се разпокъсва катастрофално Българското княжество са резултат от грешки на император Александър II, на прибързаните преговори на Николай Николаевич с турците след превземането на Одрин, на включването в руската делегация за конгреса на престарелия княз Горчаков и на граф Шувалов, за който съществуват данни, че "бил купен" от англичаните. Отстранен от преговорите в Берлин е "бащата" на Санстефанския мирен договор Николай Игнатиев и то по искането на най-отявлените врагове на Русия - Англия и Австро-Унгария...
Ето как победителката на бойното поле Русия не пожъна плодовете на победата и плати скъп данък на скритото лице на войната.



"Преди атаката на Плевен", худ. Василий Верешчагин


"Шпионин", худ. Василий Верешчагин


"Десантът при Свищов", худ. Николай Дмитриев-Оренбургски


Бенджамин Дизраели


Кралица Виктория


"Боят при Шейново", худ. Павел Ковалевски