И юначеството е до време

Не помня кога и при какви обстоятелства съм се запознал с поета Лалю Маринов-Ламар. Във всеки случай през периода между 50-те и 60-те години вече бях между младоците, с които той сядаше на маса. Това обикновено ставаше в Клуба на журналистите на ул. "Граф Игнатиев" 4. Не само своеобразна привилегия, но и гордост беше даденото ни право да го наричаме "бай Лалю". С внушителна външност: грамаден ръст и симпатично лице, което го правеше обаче да изглежда горд и недостъпен. Това чувство се създаваше предимно от рунтавите му вежди, които именно придаваха представата за строгост. А иначе Ламар беше блага душа: щедър и особено благосклонен към младите.
Все пак нашите отношения с Ламар минаха през една сериозна криза. Веднъж, беше около обяд, на площад "Славейков" ме срещна литературният критик Иван Руж. По това време работеше като преподавател в Икономическия институт и като заместник главен редактор на сп. "Септември". Хвана ме под ръка и ме поведе към редакцията. Тогава Съюзът на писателите се намираше на същия площад, над кино "Славейков". Като член на Кабинета на младия писател посещавах едновременно три секции - на поетите (опитвах се да пиша стихотворения и бях публикувал в някои вестници); на критиците (работата ми известно време в Катедрата по теория и история на литературата в Софийския университет ми беше създала познанство с повечето от литературните критици) и на белетристите, тъй като още през 1950 г. отпечатвах тук-таме разкази и легенди. Когато влязохме в неговата стая, Иван Руж ми даде новоизлязлата като самостоятелна книжка поема за деца от Ламар "Скиорчето Раю".
- Напиши рецензия, но да бъде честна! - поръча ми той.
Прочетох книжката, видя ми се твърде наивна и съчинена. Тъй като Ламар заемаше престижно място в българската поезия, този му стихотворен опит никак не пасваше на изградената ми представа за него. Освен това гледах и прекалено сериозно на максимата: "че за децата трябва да се пише, както за възрастните, само че още по-хубаво!" Получи се направо отрицателна рецензия. Изказах разочарованието си пред Руж, когато му занесох написаното. Той ме потупа по рамото и рече успокоително:
- Това няма особено да навреди на бай ти Лалю, но нека послужи за поука на младите, които гледат на писането за деца като на някаква забава...
Но бай Лалю не остана равнодушен към написаното. Почувствах го, когато влезе в Клуба на журналистите и се запъти към моята маса. Изглеждаше в лошо настроение, което си състояние той никога не смогваше да скрие. Започна направо:
- Абе, младо, на старата  ми брада ли реши да си точиш бръснача? Ако ме беше питал, щях да ти кажа поне двойно недостатъци, отколкото ти ми сочиш. Освен всичко друго, а и ти го намекваш, няма писател, който да е писал само шедьоври...
Реших да не отстъпвам:
- А ако те бях похвалил, щеше ли да си доволен? Лицето му леко се разведри, облакът под рунтавия облак на веждите мигновено се стопи. Усмихна се:
- Да си видял някой недоволен, че са го похвалили или че са му дали награда?
Пак продължихме да се срещаме в клуба, но аз винаги бях като на тръни. Една вечер все пак окончателно се успокоих. Имах предварително уговорена среща и бях запазил обичайната си маса - с четири места, в централната част (до огледалата). Трябваше да се видя с мой колега журналист от провинцията. Той нещо се бавеше, но по това време пристигна бай Лалю с жена си. Поканих ги да седнат при мене. Бях си поръчал традиционната "двойна порция пържени картофи" и каничка с бяло лопушанско вино. Предложих да им налея, но бай Лалю махна пренебрежително и изкоментира:
- Като се пишеш за такъв многознайко, кажи ми има ли народна песен, в която да се пее за бяло вино? - Не дочака отговор и продължи: - Във всички народни песни за хайдути и юнаци се пее и разказва само за руйно, червено вино. Така ли е?
И за да подчертае превъзходството си, Ламар извика сервитьора и демонстративно му поръча, натъртвайки:
- Голяма кана ЧЕРВЕНО!
...Близо две години (през 1959 и 1960) ми се наложи къде по политически, къде по творчески причини да живея извън София. Имах квартира в Плевен, но голямата част от времето си прекарвах в родното ми село Крушовица и из селата от Плевенски окръг. Тъй като в нашия край почти не се правеха по онова време (и сега пак е същото) бели вина, свикнах да пия по принуда само червено. Най-хубавото вино се произвеждаше в Бъркач, а там председател на ТКЗС-то беше Сълю Съчански, агроном, научен сътрудник, когото бяха прибрали уж временно да укрепва селското стопанство. Сълю редовно ми подаряваше от хубавото си домашно вино. На няколко пъти, когато прескачах по за ден-два до София, отнасях по някоя и друга бутилка и бай Лалю до такава степен се възторгваше от това вино, че даже специално ми дойде на гости. Претекстът беше далече по-благороден от преднамерено гостуване - обсъждането на в."Ехо". Главен редактор беше също мой приятел - Куно Петров, а Ламар изпълняваше почетната длъжност литературен консултант...
Не бях ходил около половин година в София, когато отново се върнах на постоянно местожителство. Налагаше се възможно най-бързо да си възстановя старите връзки. Това можеше да се осъществи в няколко от кафенетата, където се събираше интелектуалната бохема на столицата, каквито бяха в ония години "Бамбука" (срещу Народния театър) и "Бразилия" (на ул."Витошка"). По-солидните ми познати и приятели срещнах, както се и надявах, в Клуба на журналистите. За съжаление в течение на повече от месец Ламар не се явяваше нито по обед, нито вечер. Знаех, че мога да го видя във вилата му в Драгалевци, но от неорганизираност, а ако искам да бъда най-точен - от немукает нито веднъж не отидох. Една вечер бай Лалю се появи в клуба. Той също се зарадва на срещата ни. Още не седнал, каза, че тази вечер съм на негова издръжка. Поводът беше хем срещата след дълга раздяла, хем хонорарът от нова книга. Заедно с общата поръчка Ламар прибави и две бутилки "Карловски мискет".
- Откога в клуба няма червено вино? - не сдържах аз изненадата си.
- Слушай, младо, бялото е по-благо, изпитана марка - поясни Ламар.
- Бай Лалю, но нали ти никога не пиеше бяло вино, казваше, че никъде в народното творчество не се възпява бяло, само руйното червено вино? Какво стана с юначеството? Ламар въздъхна тежко и отрони:
- Юначеството и то е до време! - Отпи от чашата с бяло вино и добави с примирителността на философ: "In vino veritas".

*

Разприказвахме се и узнах, че го бяха налегнали разни болежки и лекарите го бяха посъветвали да избягва покрай другото и червено вино... А и годините му вече не бяха малко. Старост - нерадост!


 "Стихотворения от Ламар"


ПИСМО


Да ти говоря ли за старите другари,
които паднаха по друмища и кърове,
или да прочета в очите им кахърите
и мъката, с която разговаряш?

До твойта младост са положени
една любов и вяра в истината;
че твоят път ще да прочистят
по земните поляни и подножия.

Когато ний се борехме за правдата
и за големите съдби на хората,
не можехме да видим радостите,
които небесата бяха ни разтворили.

Сега е друго време - хората са паднали
като листата, пожълтели в влага,
и вятърът ръката си полага
над тъжната земя без радост.

Но знай, че някога ще дойде бременна
нощта да озари живота ни
и конници ще дойдат отдалече с тропот,
изпънали на свободата стремето.


НЕЗЕМНА СИЛА

Човекът е по-силен от земята,
че той отгатна нейния въртеж,
че той гори от мисъл и копнеж
към тайната, все още непозната!

Че той разкри сиянието звездно
и вложи го в душата си с любов:
той всякога е бил така готов
да се стреми към върхове и бездни!

Човекът, който мисли дръзновено
и пада като жълъда във мъх
или до камъка поема дъх,
но все върви нагоре устремено!

Неземна сила го е вдъхновила
да се изскубне като беден роб,
да не промисля и за своя гроб,
дори когато няма вече сила.

Човече, в твоите пътеки стръмни,
и в мирозданието да си пръв,
ще има още да проливаш кръв,
додето мръкне и додето съмне!

ЖИТИЕ

В тоя път на живота и мъката,
дето аз съм вирял като драка,
неповярвал в катрана на пъкъла,
ме донесъл не щъркел, а сврака!

И живях, и се бих със другарите
във словесни войни и потоци,
че ний бяхме деца на България
и на бунта най-верни отроци!

Да ми кажеш сега, че съм селянин,
то е вярно, но имам промисъл,
че и аз тоя век ще разстрелям
със словата, които съм писал!

Не съм знаял големите мъдрости,
но съм вярвал в словата си бащини
и във песните негови къдрави,
на ергените в мъките гащави!

Една сила кипеше сподавена –
да я проснеш на въже, ще блесне!
И моми ни дариха прославата
с любовта и народните песни!...





Иван Вълов