Ще чуем ли пак името на Ванчето в зарята на Трети март

И днес Иван (Ванчо, Ванчето) Михайлов има яростни врагове, които настръхват, като чуят името му, и за тях той не е нищо повече от окървавен до ушите психопат. Но има и всеотдайни привърженици, които се изправят на нокти, чуят ли лоша дума за него. Изглежда, че сега вторите са по-силни, поне с властта, до която са се докопали - толкова власт, че могат да решават чие име да бъде включено в тържествената заря на националния ни празник Трети март и кое не. 

Ако има класация за личност, която поляризира българския народ, за мен няма съмнение, че челно място в нея ще заеме Иван Михайлов. А точно неговото име, за кой ли път, прозвуча на зарята на националния ни празник миналата година. Хиляди са жертвите, преди всичко довчерашни негови другари, които той е посочил с костеливия си пръст, за да ги "изпие месечината". Ванчето се слави, даже отвъд океана, и като наркогангстер, за което писахме вече.  https://www.duma.bg/narkogangster-v-tarzhestvenata-zarya-na-treti-mart-n196147 

Потресаващи са текстовете, които ви предлагаме днес. Те не са за хора със слаби нерви. Сред тях са и частички от автобиографичната книга "Чуто, видяно и преживяно" на забравения днес, но изключителен писател и публицист  Георги Томалевски. Написаното от него за потушаването на Септемврийското въстание през 1923 г. е трудно да се чете. И в книгите, и в живота си той е всеотдаен антифашист. Въпреки негови несъгласия със социализма, той е награждаван с много ордени и медали, между които и орден "Народна република България"-I ст.

Днес ще видите през неговите очи и сърце гибелта на един бележит българин - Васил Пундев, литературен критик и историк, публицист, четник и войвода в Македония, носител на орден "За храброст" в Балканската война. Безмилостните екзекутори на Ванчето отнемат живота на Пундев пред очите на изпаднали в ужас десетки деца, играещи в училищен двор. Авторът разказва през сълзи и за гибелта на брат си Наум (Нуне) Томалевски, завършил философия и литература в Швейцария, задграничен представител на ВМРО. А за значимостта на Васил Пундев като литератор говори и "дребничкият" факт, че през 1920 г. той е приет за член на Съюза на писателите заедно с Йордан Йовков, Малчо Николов, Константин Константинов, д-р Константин Гълъбов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров...

Според мен, човек може да говори и пише срещу ВМРО, дори ако е негов всеотдаен привърженик. Зависи за коя ВМРО става дума - за тази на Гоце и Яне, или за изродената на Ванчето. Само един аргумент ще повторя - за Гоце и Яне народът ни е създал и до ден днешен пее стотици народни песни, а за Ванчето - нито една.

Из предговора към "Чуто, видяно и преживяно" на проф. Михаил Неделчев

Уважаемият читател държи в ръцете си едно удивително писателско свидетелство за българските страдания и духовни стремежи от първата половина на ХХ век. Богатият архив на писателя Георги Томалевски (1897-1988) продължава да ни дава своите дарове. Отдавна се знаеше, че там, сред все още непубликуваните романи и есеистични книги, стои и чака своето време за представяне пред обществото и голям мемоарен опус. И наследниците са имали всички основания за своите колебания: "Дошло ли е времето?". Защото повествованието "Чуто, видяно и преживяно" на стария писател съдържа потресаващи страници, свидетелстващи за десетилетието на полудяването на България, за социалните разделения и противопоставяния от годините след ужасяващата всесветска война, за безумните братоубийства в средите на българските националреволюционери от македонските краища, които разтърсват всеки, опитал се да осмисли злощастните събитияЕ

Трудно определим е и самият жанр на повествованието. Да, на места това наистина са мемоари. Но в цели раздели по-скоро говори блестящият есеист, а в някои глави очевидно сме в полетата на белетристичната обобщаваща измислица. Но независимо от стиловите, тематичните и жанровите обрати ние никъде не губим доверието си в истинността на разказваното. Защото това е истина, по-висока от често виждания и усещан хаос на грубия делник, от безвремието на живот без Просветление.

...Мнозинството професионални историци с профил политическа и общосоциална история не обичат да говорят за гражданската война в България. Но през 20-те години очевидно има една жестока и съвсем не "студена" перманентна и някак "латентна" гражданска война. Българската нация е политически трагически разцепена - при това "класовото" и съсловно противопоставяне, задълбочило се и в годините на "оранжевия" земеделски режим, е пределно ожесточено...

И най-жестоките страници от тази "книга": близо една трета от нея разказва за братоубийствената война на овладелите ЦК на ВМРО "ванчемихайловисти" срещу така наречените "протогеровисти", при която загиват по-големият брат на Георги - Наум Томалевски, задграничен представител на организацията, един висш пост, заеман преди това в началото на века от Яворов, както и извънредно талантливият литературен критик, публицист и изследовател на Възраждането Васил Пундев. Това е най-полемичният дял в книгата, прицелен върху едва ли не митологизираната фигура на Иван Михайлов, обрисуван тук в най-черни краски. Георги Томалевски разказва тази история като подмяна на идеалните цели на националреволюционното движение, на идеите на Гоце Делчев и Даме Груев, като разруха на организационните структури и корумпиране на узурпиралите властта фигури. Настоява се, че политиката на терор на стоящата в конспирация в свободна България организация, която изпраща отделни терористи извън страната (но и прилага този терор и в самата нея), променя радикално възгледа за работата "вътре" в поробена Македония за революционизирането на цялото тамошно население, за идеите на самата "Вътрешна организация", създадена, за да изгражда една революционна "държава в държавата"...

Трябва да прочетем днес спокойно свидетелствата на стария писател, а не веднага да му лепваме и сега, със стара дата, прозвището "протогеровист", да възклицаваме: ето, още един протогеровист! Страниците на този свръхетичен повествовател, за които става дума, трябва да бъдат една благородна провокация към всички нас, да се върнем към тази стара, мрачна история, да прочетем отново всички свидетелства от епохата и от по-късно време, да видим истината без пристрастието на наистина безсмислено враждувалите...

Написаните преди десетилетия от Георги Томалевски страници днес отварят отново стари рани. Но трябва да ги чуем внимателно, защото са наистина жестоко-емоционален мемоарен разказ на съвсем пряк свидетел на близкото общение на брат му Наум с амбициозния нов деец Иван Михайлов, на лични авторови беседи с конспиратора...

 Из  "Чуто, видяно, преживяно", Георги Томалевски, изд. "Факел Експрес", 2019  г.

И следният ден - 4 март, е като тоя, който премина - светът е със същото сияещо слънце, със свежата хладина във въздуха, с подсвиркването на радостните птици. Но този ден отведнъж става един от много мрачните и печалните дни в живота ми. Може би един от най-печалните заедно с друг един, който дойде по-късно, когато в сърцето ми умря всяка вяра в това дело, угасна всяка искра на истина в това, което се върши край мен, ден, в който с бледи безкръвни устни проклех тази гадна измама, която Ванче-ляпчевците заедно с високото покровителство наричаха македонското освободително движение. 

На обяд аз бях поседнал пред масата и се опитвах да напиша нещо. Отведнъж се сепнах от честа револверна стрелба. Пукотевицата идваше от близо. След няколко мига се намерих на улицата. Недалеч от нашата врата, на улица "Шипка" лежат два трупа. Веднага познах Пундев. Широкополата му черна шапка е паднала встрани. Виждаше се малката голота на главата му. Зад него на гръб е паднал Стоянчо - най-верният и предан човек на Наум и Васил. До главата на Пундев - локва кръв. 

Край стената на отсрещния училищен двор стоят изправени, изтръпнали, с восъчно бледи лица малки дечица. Те виждат за пръв път как се убива човек. Каква зловеща опитност! Колко са малко годините им за тая гледка!...

После се върнах и около труповете на Васил и Стоянчо видях Николай Райнов и проф. Асен Златаров. Райнов бе мрачен като тъмен облак, а Златаров, милият - блед и развълнуван. Той проклинаше убийците и техните вдъхновители.

Падна Васил Пундев! Да бъде проклет Каин във вековете! Никога да не намери оправдание на това кърваво дело!

...Кой друг освен Пундев имаше такова пламтящо сърце и перо? Кой можеше да дава знания като него? Кой беше по-авторитетен в българската литература от него? ...Ако знаеха какво става в душите на хората и колко отвращение се набира срещу този кървав фарс, който те наричат македонско дело, те биха си посипали главите с пепелЕ

Разказваше ми един приятел, който чул характеристиката на един френски пълномощен министър за България.

"Българите са интересни хора. Те са и работливи. Те произвеждат освен хубави храни, зеленчуци и плодове, и твърде много убийци. Българите взаимно се крадат и се убиват"...

Вратата се отваря. влиза Алекси - един от сервитьорите на ресторанта, където се храня. Той е руснак и често се шегуваме с него... 

- Какво има, Алекси?

- Има за вас едно телефонно съобщение.

- Какво е то?

- Вие имате брат Наум?

- Да.

- Съобщиха, че е убит. Днес на обед е убит. Вие трябва да заминете за София още тази вечер. 

Аз оставам безмълвен... Усетих, че ме заболя стомахът с ужасна остра, непоносима болка. Вероятно така боли, ако те прободат с нож... 

Вървя бавно. Зная какво ще видя у дома. Моите мисли се сбъдват. На оградата при съседите, върху старите сиви дъски е залепен вече големият некролог... Старите ръце на майка ми се разтварят и аз падам в тази топла, най-горестна и най-мъчителна прегръдка. Аз усещам върху лицето си ридаещите уста, която изрича думи - парещи като жар. Същата тази майка, която приготвяше леглото на Ванчето, когато той закъсняваше у дома, майката, която зачитаха всички - баба Коца, която лееше куршуми в Крушово за въстанието. Тогава турците не убиха нейния син. Трябваше той да загине от куршумите на този нищожен злодей, а пушките, с които се е стреляло, да се вземат от българската Дирекция на  полицията. Как може да живее още този червей заедно с това наранено майчино сърце...

Аз правя много усилия да не дам воля на кръвния вик, който вика за мъст. Майка ми помага за това, защото тя и в големия си огън казва, че не иска отмъщение. "Защо и друга майка да стане като мен?" - ридаят нейните уста... 

Има един червей в бандата, присвоила фирмата на една борба, наречена македонско освободително движение, на когото му казват Ванче Михайлов - едно патологично озъбено човече с гамаши и куртка, за да изглежда дори в апартаментите на София по-боеви. Той иска да освободи македонските жени и майки от робство. Какво кощунство! Никой тиранин, звяр и садист не е хвърлял македонските жени и майки в по-страшно отчаяние от него. Защо? Защото той е трябвало да се осъществи като водач, като значима личност в обществото, след като няма други средства да постигне това. Цялата му дейност е била през целия си живот да замисля убийства. Убийството на един човек за него е единственият път за излизане от небитието, защото само тогава ще се заприказва за него и защото той не е нищо друго, освен убиецЕ

Тогава реших в себе си, че няма по-страшно от това да си злодей. то е по-лошо от смъртта. Да умреш е по за предпочитане, отколкото да живееш като Ванчето. 

Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ,

главен редактор на сп. "Зидарски преглед,

Списание "Зидарски преглед", май 2015 г.

На 4 март 1930 година в центъра на София е извършено поредното убийство. Жертвата се казва Васил Пундев. Половин година по-рано навършил 37 години. Бил роден на 6 септември 1892 година...

Васил Пундев бил наш брат. И многообещаващ писател, литературен историк, преводач, публицист, критик, журналист... И революционер - отрано отдал се на каузата "Целокупна България". Само 20-годишен, вече бил доброволец в Македоно-одринското опълчение през знаменателната 1912 година, когато - между другото, но по любов - се оказал и младоженик. А през 1923 година вече бил и командир на чета в Западна Македония.

Убиецът изстрелял своите куршуми по заповед от лагера на неговите политически противници, привържениците на Иван (Ванче) Михайлов. Във връзка с братоубийствените борби във ВМРО от онова време днес някои ще показват склонност да цитират (при все и по памет) често изричаните от него (Ванче) думи-присъда:

"Най-опасни са писачите и те трябва първо да бъдат убивани" (Йордан Каменов)...

Асен Златаров:

"Видях го проснат на тротоара, покосен от смъртта. Още дишаше. До него папката му с бележки и ръкописи. А от насрещната прогимназия уплашените лица на стотици деца правеха да се очертава още по-грозно извършеното злодеяние.

Писа се, че е паднал в минута, когато с приятел е говорел за литература и литературните ни ежби. Два дни преди това, отивайки си заедно с него за домовете ни, той ми разправяше своите замисли по проучване историята на езика. Беше жаден за кабинетна работаЕ

Бедният Васко! И той си замина, тласнат от самума (Сух и горещ вятър в пустинята, предизвикващ пясъчни вихри - б.а.) на нашата зловеща обществена действителност. А имаше какво да даде: тъкмо проучванията, за които той бе подготвен и за които имаше любов и метода, са най-малко разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето възраждане имаха нужда от неговата упоритост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се създават у нас, в тая неурожайна наша духовна нива, хора с ръста на Васил Пундев?

Но мислят ли за това тия, които знаят само едно: сигурно да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.

Онова, което дава цена, което налага на вниманието на западната демокрация скъпото дело за Македония, не е бруталната, безразсъдна и сляпа сила на парабелите, а личности, които тежат със своето име, с науката си, с творчеството си. Те са предният авангард на освободителното македонско дело. Васил Пундев бе от малцината такива, които трябва скъпо да се ценят и щадят...

А какво става...

Тъжна и жестока действителност!Е" ("Литературен свят")

Именитият Николай Райнов, който е познавал достатъчно добре Васил Пундев, ще запише:

"Той не чупеше гръбнак, не правеше спогодби, отстояваше с упорита воля, без да се бои от сблъскване с големци, силни или подли."

А Йордан Каменов ще се запита:

"Дали сам Пундев е осъзнавал, че нечупливият гръбнак в България се възнаграждава с чупене на главата?"