ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ: Има смисъл във всичко, което се случва, дори да мимикрира в отчайваща безнадежност

Интервю на Надежда УШЕВА

ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ е роден на 28 октомври 1968 г. в София. Завършил е Средното училище за приложни изкуства и в биографията му са вписани над десет самостоятелни изложби. Участва във фестивала "Изкуство и птица" в Абевил (Франция), в изложби в Словакия и представителни експозиции на съвременното българско изкуство в Будапеща. През 1999 г. се дипломира като режисьор в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" в класа на проф. Маргарита Младенова. Професионалният му дебют е през 1996 г. със спектакъла "За хората и свраките" по Йордан Радичков в Сливен. В периода 2000-2001 г. е директор на Драматичния театър в Благоевград, след което излиза на свободна практика. Голямото си завръщане Гочев прави със спектакъла "Ромео и Жулиета" от Шекспир в ДТ Габрово, макар преди това да поставя "Живял човек" от В. Шукшин на хасковска сцена. След успеха на "Ромео и Жулиета" Гочев осъществява "Голямата печалба" от Ектор Кинтеро в ДТ Благоевград и "Сватбата на дребния буржоа" от Брехт в Театър "София". Запомнящи са и представленията му с признания - "Майстори" в НТ "Иван Вазов", "Жана д'Арк" и "Салиери" в ДТ Габрово и др. На XXX фестивал "Любовта е лудост" неговият филм "Български кораб потъва в бурно море" спечели Наградата на община Варна.

• ---

• - В разгара на лятото започнахте репетициите на най-новата ви постановка по пиесата на Анна Петрова "Сводът", чиято премиера предстои в Габровския театър. Разкажете за работния процес, как протича Ваш репетиционен ден?
  - Моят ден започва малко по-рано от началния час за репетиции. С кафе и цигара, после се упражнявам на пианото - това тръгна поради дългогодишен мой ропот, че актьорите трябва да придобиват и усъвършенстват непрекъснато нови умения. Музикалният инструмент е едно от тях. Когато на Гергана (съпругата му - б.а.) й се наложи действително да започне да учи пиано заради предстоящи репетиции, които изискваха музикална грамотност, си казах: какво чакам, а после отидох на първия си урок и аз. Сега това е част от работата по личното ми придобиване на знания. Вдъхновяващо е. Музиката изключително напомня в някои свои компоненти театъра. Сцените в една пиеса имат характеристиките на частите на музикално произведение.

• 

  
  След това обмислям предстоящата репетиция, набелязвам си цели - често не се съобразявам с тях, но си съставям някакъв план. На сцената често стават непредвидени неща, творческата сила действа като че ли сляпо и на моменти се проявява изненадващо.
  - Нуждаят ли се актьорите от допълнителна мотивация за игра? Как ги надъхвате за работа? Какво им казвате? Месят ли се във Вашите режисьорски решения?
  - Изграденият актьор има един двигател за работата си. Природата му е така чувствителна и подготвена, че не се нуждае от непрекъснати стимули. Той е като ловджийско куче - само трябва да му подскажеш посоката. Не всички актьори са такива. Някои са хронично страхливи към непознатите територии в човешката личност. Други се страхуват да се приближат до характер, който твърде много напомня тях самите. Чувстват се оголени, подозират, че навлизането в ролята ще ги разкрие в неугледни техни страни. Всеки е различен, с всеки трябва да се общува различно. Понякога ставам крайно нетърпелив към сложната среда в трупата и избухвам.
  В репетициите всеки ден е различен, това е благословението на тази професия - винаги е вълнуващо и опасно. Аз не съм ревнив към режисьорски решения. Непрекъснато приемам предложения, както и непрекъснато отхвърлям. Актьорите са с непредвидимо въображение и са способни така да те изненадат, че да пометат без остатък което и да е решение. Не се случва всеки ден, но се е случвало.
  - Поставяте пиеса на български автор, кое Ви насочи към него? Какво Ви грабна? Напоследък като че ли има глад за български текстове.

• 

  
  - Обичам тази пиеса на Анна Петрова. Историята е за Микеланджело и създаването на шедьовъра му - Фреските на тавана на Сикстинската капела. Август пътувах до Флоренция. Останах потресен, когато се потопих в сърцето на Италианския ренесанс. Струпването на толкова много художествена мисъл, изразена в невероятни форми, е смайващ феномен. И, ето - тази пиеса ми дава възможността да се доближа до човека, чиито ръце са създали тази непонятна като постижение скулптура - Давид. Това е такова спокойно съвършенство, че човек занемява. Ето това е за мен "Сводът" на Анна Петрова - възможност за разговор за красотата, за човешкия дух, способен на такива творби.
  - Зрителите ще се потопят в трудностите, търсенията, тревогите, които са съпътствали живота на гениалния Микеланджело - кореспондира ли тази история, която пресъздавате на сцената, с днешния свят на твореца? Могат ли да се направят паралели?
  - Разбира се - връзката е пряка и доста обвинителна. Кой от нас е способен на подобно отдаване, на подобно себеотричане в труда? Просто в труда, обема работа, извършен, за да се постигне почти съвършената красота? А защо въобще ни е нужна тя? Защото ни подсказва за висок смисъл в съществуването ни.
  Можем да опишем човека като същество, възприемащо красотата. Ако той се замисли, това е доста странно - да виждаш света като великолепна красота, да се възхищаваш заради самото съществуване на цветчето или на дивата красота на стихиите. А какъв е човекът, способен да претвори болезнения си копнеж по красота в произведение? Как живее въобще в свят на оцеляване, дрязги и интриги? Как успява да съхрани творческата си сила? Вълнуващо е!
  - Кога се очаква премиерата?
  - Надявам се на 28 октомври да сме готови.
  - И Вие като Микеланджело сте всеобхватен творец - работите като режисьор, сценограф, художник, скулптор... Коя изява Ви удовлетворява най-много? Как ги съчетавате? Те са толкова различни - едната дейност изисква екипна работа, другата - пълно уединение...

• 

  
  - Аз съм от поколението, в което изкуствата бяха висока стойност. От деца искахме от всичко по много. Не си спомням да ми е тежало като дете ходенето в театралната школа, уроците по пиано и непрекъснатата работа с глина и рисуване. Това беше естествен поток на живота. Можете да се досетите, че в общообразователните предмети бях дъното (както биха казали моите деца сега).  
  - Остава ли Ви време за рисуването и скулптурата? Преди правехте много изложби, за една от които Светлин Русев казва: "Необичайно явление, мощно и силно, експресивно, сгъстено като енергия." Става дума за "Сън в лятна нощ" в галерия "Сезони".
  - Не си задавам този въпрос. В момента подготвям изложба. Работя и това е. Понякога има периоди, когато съм по-ангажиран в театъра, друг път не излизам от ателието с месеци. Представете си го като труда на старите селяни - през лятото са на полето, през есента и зимата - по двора, с животните, не спират. Просто различен вид труд.
  - Нека се върнем към театъра. От години сте част от екипа на Габровския драматичен театър "Рачо Стоянов", как Ви спечели? Не се срещат много изявени и добри режисьори като Вас да работят в извънстолични трупи.
  - В Габровския театър има много силно ядро. Няколко актьори, с които работих още през 2013 г., когато правихме "Ромео и Жулиета", така ме впечатлиха, че с желание се върнах за "Жана д'Арк" отново там. Жив театър, борбен театър. Театър, в който намираш страст по изкуството. Наистина си струва да се раздаде човек в такава общност.
  - Пренебрегват ли се извънстоличните театри през последните години? С какво те са по-различни от софийските? Омаловажава ли се трудът на артиста в страната?
  - Това неглижиране е открай време. Но е толкова дискутирано, че просто не виждам смисъл да се занимавам с това. За мен театрите извън столицата са оазиси, където може да се работи спокойно, с пълно отдаване. Едно време младите режисьори и актьори бяха разпределяни точно в тези извънстолични театри да трупат опит и да се учат на изкуството.
  - Коя е най-голямата Ви награда в живота?
  - Че въобще имам възможността да работя в тези изкуства.
  - Имате доста натоварено всекидневие като творец. Съпругата Ви Гергана Змийчарова също е артист - това помага ли Ви, допълва ли Ви или по-скоро пречи на отношенията Ви?
  - Нашето общуване е толкова леко и същевременно така дълбоко, в голяма степен и заради общото поле, в което се трудим. Имаме много безсънни нощи, които са минавали в разговори за изкуство, за намерения и равносметки. Удоволствие и благодат е да имаш до себе си човек, с когото можеш да споделиш тревога или озарение и да знаеш, че ще бъдеш истински разбран.
  - Сегашното време, в което живеем, на свръхразвити технологии, като че ли ограбва не само от любовта, но и от нас самите, от човешкото общуване...
  - Изпитвам удовлетворение от живота. По някакъв начин цялата разбитост на съвременния живот минава покрай мен, наблюдавам я, но някак не успява да ме погълне. Просто има смисъл във всичко, което се случва, дори за момента да е скрит за нас, дори всичко да мимикрира в отчайваща безнадежност. Нещо в мен ми казва: Има смисъл!
  
  
  

•  

  ---

  Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК   --> ТУК <--

  Споделяйте нашите публикации.