От малкия екран - скука, пошлост и плагиатство
БНТ трябва да е истинска обществена телевизия
/ брой: 134
На който и канал да се включиш, драги зрителю, ще ти предложат стар филм, който е показван най-малко 3-4 пъти. Ако имаш възможност да гледаш всички новинарски емисии, ще видиш, че те са едни и същи на обяд и във вечерните предавания. Така наречените шоута са заимствани от различни чуждестранни. Първата интерпретация направи Тодор Колев с "Кога ще ги стигнем американците". После тя се унаследи от Слави Трифонов, а сега я повтарят Иван и Андрей. Едночасовото шоу обикновено е с първа част от скечове и гегове, а във втората се правят интервюта с гости.
Искам специално да спра вниманието си върху
предаването "Големият избор"
излъчвано по БНТ. По принцип в него има положителен заряд, защото на млади хора се дава възможност да изразят своите идеи пред широка аудитория. Във връзка с това искам да посоча, че в периода 1971-1989 г. в България се провеждаха национални политически конкурси (НПК) за средношколци, работническа младеж и студенти. Всяка година се оповестяваха по 30-40 теми в областта на историята, политиката, културата и социалната област, по които младежите и девойките разработваха реферати. Техни консултанти бяха учители, преподаватели от ВУЗ и научни работници. Тези реферати се защитаваха на равнище град, окръг и национално с рецензия на специалисти от съответната област. Като такива се привличаха дори професори, като например проф. Недялков, който по това време се смяташе за водещ в областта на екологията или проф. Минков, като всепризнат демограф, или като проф. Ошавков и проф. Чакалов в социологията. Имаше и много по-младши титулувани сътрудници, които впоследствие станаха професори, като Иван Калчев, Любомир Огнянов, Горан Горанов, Стоян Стойков, Георги Петканов. На национално ниво журито се оглавяваше
от ректор на СУ "Кл. Охридски"
или ВИИ "К. Маркс", а в него участваха деканите.
Всяка година реферати разработваха 40-43 хил. средношколци, 8-9 хил. студенти, 12-13 хил. от трудова младеж със средно образование и 6-7 хил. с висше. До окръжно равнище за защита достигаха по 15-20 души или общо за страната 520-560 (имаше 26 окръга плюс София-град и София-окръг). До националния етап се допускаха от 6 до 12 автори на реферати според населението на окръга или общо към 200 души. Всеки реферат се рецензираше от двама преподаватели във ВУЗ и ако разликата в техните оценки се разминаваше с повече от 50 стотни, се даваше за оценка на трети рецензент. Така се определяха 15-те, които в продължение на два дни защитаваха публично своите реферати. Залата вреше и кипеше, защото в нея присъстваха хора, които също са писали по темите.
Първите пет, класирани на националната защита, получаваха правото да бъдат студенти без изпит в СУ "Кл. Охридски" и ВИИ "К. Маркс" по специалностите история, право, социология, педагогика и политикономия, а тези на 6-о и 7-мо място - във висшите военни училища. За останалите десет - безплатна екскурзия (в някоя социалистическа страна). През тази
школа за научно и патриотично възпитание
са преминали десетки хиляди български девойки и младежи. Сред тях са Татяна Дончева - депутат в няколко народни събрания, Ирина Бокова - стигнала до директор на ЮНЕСКО, Тихомир Каменов - шеф на Национална търговска лига, Филип Димитров - бивш министър-председател и лидер на СДС, проф. Владко Мурдаров - водещ преподавател в НАФТИЗ и телевизионен културтрегер. В държавни учреждения, банки, фирми, вестници и партийни централи срещам участници в НПК.
Сегашното предаване "Големият избор" е бледа сянка на тези конкурси. В него участват десетина млади хора, които занимават телевизионната публика със свои идеи, а въпроси им задават 3-4 случайно избрани политици, телевизионери и др. подобни.
Така стигаме до въпроса какво да бъде съвременно телевизонно предаване на обществена тематика за младите хора. На първо място трябва да се разшири възможността за участие. Това може да се постигне чрез провеждане на етапи в регионалните студия на БНТ, а одобрените чрез обществено гласуване да се класират за национален. Специално БНТ трябва да бъде наистина обществена телевизия, която да държи камерата си върху пулса на най-широките слоеве на населението. За такава роля претендират социологическите агенции, но при тях съществува принципът на анонимност. Съвсем друго е, когато на екрана се видят хората, които изказват мнението си. Трябва да се даде възможност на избирателите да споделят своите оценки за управляващите по всяко време. Това се отнася както за тези, които управляват държавата, така и за ръководителите на местно ниво.
По социалистическо време непрекъснато се правеха, партийни, отечественофронтовски, комсомолски и друг вид събрания. При създадения страх от фриволни изказвания имаше и хора, които, както казва народът, "си отпускаха гласа". Някъде през 1984-85 г. в страната се провеждаха събрания за обсъждане на решенията на пленум на ЦК на БКП за повишаване на демокрацията в обществото. На събрание в Ихтиман присъстваше членът на Политбюро Чудомир Александров. Един от присъстващите - Търнаджийски, му зададе въпроса каква е заплатата на Тодор Живков. Доста смутен, той отговори, че не знае. Търнаджийски обаче зададе въпроса кой определя заплатата на Живков и Александров пак отговори, че не знае. Тогава Търнаджийски директно го попита каква е неговата заплата. И като не получи отговор, се обърна към събранието и каза, че в страната има хора, които не знаят каква заплата получават.
Впрочем и днес положението не е по-различно. По принцип се знае, че заплатата на народен представитгел е тройният размер на възнаграждението в обществения сектор, но колко са му бонусите е неизвестно за широката аудитория. А народът иска да знае истината. Животът и битието на хората във властта трябва да се гледа непрекъснато под лупа. Уместно е всяка вечер по БНТ да има половинчасови предавния, за да има обществен контрол, а ако се установят нарушения, също така прокурорски и съдебен. Което съвсем не означава, че магистратите трябва да остават в сянка. Вместо в най-гледаното време по 2 ч. да ни показват сълзливи турски сериали, поне за половин час националните телевизии трябва да ни запознават с обективната действителност у нас. В друго поне половинчасово предаване трябва да се стигне до мнението на редовия българин - инженер, учител, земеделски или строителен работник, хора, упражняващи дребен бизнес, пенсионери, безработни, живеещи със социални помощи.
Имам двама мои познати гръцки журналисти, които един път седмично правят такива предавания по частна телевизия в Пирея (това е пристанището на Атина). Те се гледат от 760 хил. души, а издаваният от тях вестник, в които се отпечатва съдържанието на телевизионните предавания, се продава в 60-хиляден тираж, при положение че цената на изданието е 1,5 евро за обем от 16 страници. Седмично получават по около 4000 писма с отзиви и въпроси, имат към 2500 имейла.
Това ни навежда на мисълта, че телевизионни предавания, в които участват министри, депутати, кметове, би могло да се съпроводят с благотворителна кампания. В края на предаването всеки може да обяви какво дарение ще направи. Още при встъпването си в длъжност сегашният кмет на Ню Йорк каза, че ще получава само по 1 дол. месечно, а заплатата си дава за благотворителност. Ако и у нас кметовете се включат в подобни благотворителни мероприятия, от това стават прекрасни тв предавания, пред които турските сериали ще бледнеят. Но понеже това не се случва, гледаме "Листопад", преди да е настъпила есента. Дано тогава не ни се наложи да преживяваме и нещо по-лошо от окапването на листата. Всяка вечер ще гледаме турски сериали, а българският "Стъклен дом" само веднъж седмично. И ще тръпнем дали в самите нас нещо стъклено няма да се счупи, защото освен в стъклен дом, живеем в стъклена действителност, но тя ни се представя като почти бетонна. Е, как при това положение да не си припомним известния разказ "Мъничкият кит лакировчик на действителността".