Още за Симеон-Дянковите "феодални старци"
/ брой: 178
Тези дни, като преглеждах сп. "Ново време", попаднах на интересната статия на проф. Димитър Цацов "Патерът на българската философска история" (Ново време, бр. 4 от 2010 г.)
Патерът - това е Димитър Михалчев, крупен български философ. Но Димитър Михалчев е и изтъкнат български държавник. Той е посланик в Прага (1923-1927 г.), пълномощен министър в Москва (1934-1936 г.), политически представител и пълномощен министър отново в Москва (1944-1946 г.) Проф. Михалчев е освен това и един от видните строители на българската наука. През 1944 г. той е избран, а през 1945 г. и преизбран за председател на БАН.
В статията си Д. Цацов възпроизвежда някои от спомените на Д. Михалчев именно в качеството му на председател на БАН, публикувани в "Работническо дело" през януари 1967 г. Те заслужават нашето внимание, защото очертават една успоредица от външно еднакви събития, протекли обаче в различното време по различен начин и които предлагат различни изводи.
През 1947 г. се обсъжда предложеният от МС нов устав на БАН. Проф. Михалчев, който тъкмо по това време е председател на академията, пише:
"След като Управителният съвет обсъди проекта за нов устав, изпратен до нас от Министерския съвет, се реши да отида лично при министър-председателя и да се опитам да смекча някои точки в тоя проектоустав. Георги Димитров ме прие в своя кабинет в Министерския съвет. Ако не ме лъже паметта, с мене беше и тогавашният секретар на академията, покойният Спиридон Казанджиев. Първото нещо, по което заговорихме, бе оная точка, която засягаше отнемане досегашната автономия на академията... Навсякъде Г. Димитров проявяваше бистро съзнание и една подкупваща широта. Дойде въпрос за пределната възраст на академиците. Новият проектоустав предвиждаше, щом един редовен член на академията навърши (доколкото помня) 75 години, той престава да бъде академик. Аз се опълчих решително срещу тази точка. В Москва съм виждал академици над 80 години. Пък и никъде в света няма такава пределна възраст. Как може един човек, който е работил половин век за българската наука, тъкмо сега, когато силите му са отслабнали и трябва да е не само подкрепен, но и тачен, да го изхвърлим от академията! Помислете си, казах аз, колцина от тия наши стари труженици, които едва им остава да доживеят още 4-5 години, та да хванем сега да ги огорчим! Георги Димитров долови неразумното в това искане и моментално го ликвидира, и то с нескривано негодувание против неговите автори...".
Както виждаме, по всяко време е имало и ще има, за съжаление, Симеон-Дянковци. Но не в това е, разбира се, бедата. Бедата е, че не всякога се намира и един Георги Димитров, който да неутрализира опасното поведение на Симеон-Дянковците. Днес вместо Георги Димитров имаме един Бойко Борисов. За да не оскърбя читателите, пък и себе си, няма да тръгна да сравнявам единия с другия. Ще си позволя само да изкажа предположението, че сме извършили може би някакви наистина тежки грехове, за да бъдем наказани с ръководител, какъвто имаме днес.
Живея със страх. Какво ли още ни чака с този наш български Батиста?! (От някои сравнения човек не може да избяга).