Народното великомъченичество

Съвпада ли църковния възглед за историята със съвременните модерни идеи? А модерните идеи превръщат ли се в история? Няма еднозначен отговор на подобни въпроси,  понеже последните две десетилетия още не са се избистрили като историческа памет. Днес в съзнанието на съвременника се внедрява друг процес, глобален процес - всякакви международни институции се опитват да наложат историята като правна норма. Питам се как глобалната юрисдикция оценява живота и делото на княз Иван Владимир, канонизиран  посмъртно от православната църква за светец?
Разсъжденията ми са предизвикани от многозначителното съвпадение между хилядагодишнината от смъртта на Йоан Владимир и няколко присъди, произнесени от Международния съд в Хага. Разбират ли младите световни поколения за какво този съд осъди Радован Караджич и за какво оправда Воислав Шешел? Преди тях бе Слободан Милошевич, след тях - Ратко Младич. А може би иде и моят ред, защото още през 2005 година написах стихотворението "Черногорски познания". Ето го:

ЧЕРНОГОРСКИ ПОЗНАНИЯ
В лозницата - гълъб, в гълъба - екот,
в екота - каменен скит на възбог!
Из каменен свят възлиза човекът
със сабя от Медун и свещ от Острог.
От седем хребета иде, от седем небета...
От Ядран и от Шкодра... От виното и от хлябът...
От потекло на воевода, от пътека на  мулетар...
От заветния зов на поета :
"Събуди се! Душата ти грабят
буква по буква, олтар по олтар!"
Човекът на име Веселин и Митър,
Перивое и Владе... Светуват в него 
един пъргав мравуняк - азбуката праматер,
и един рой разкрилен - речта на Негош!
Човек черногорец! На кръст и знаме
с орис божия разпнат и прикован,
там, където само предателят знае
кой от всички е Радован...

Посветих  стихотворението на моя приятел, поета Веселин Ракчевич, споменах имената на сина му Митър и на други близки мои черногорци - Перивое Попович и Владимир Джекич... Да не би и те да са в същия списък? 
За мене е ясно, че всичко това е отглас на събития в етническия и религиозния ареал,  където и днес се води съдбоносна борба за  съхраняване на Черна гора в православното балканско семейство. Символ - знамение на неминуемата - въпреки всичко! - победа в тази борба е именно нашият светец Йоан Владимир.
Наричам го "нашият светец", защото той е вписан в житията на българските светци като Свети великомъченик Йоан Владимир, княз български. Ето защо и българска реч се дочува в деня на Светата Троица в традиционното литийно шествие от църквата в село Вельи Микуличи към планината Румия.
Много пъти съм бивал в Черна гора и много пъти са ми разказвали, че по традиция последният представител на рода Андровичи предвожда шествието и носи старинен железен кръст с кой знае как откършено едно рамо. Реликвен кръст, изпратен от българския цар Иван Владислав на княз Йоан Владимир.
Както е известно, княз Йоан Владимир е бил погребан в царската църква в Преспа редом с цар Самуил - бащата на съпругата му Теодора-Косара. Нашата царица ревностно следва праведния живот на мъжа си, с пост и молитви успява да придобие мощите му и да ги отнесе в манастира "Св. Богородица Пречиста" на брега на Шкодренското езеро. Както разказва дуклянският летописец, "...Косара, съпругата на блажения Владимир, станала монахиня, завършила живота си в същата църква с благочестие и свето подвижничество и била погребана там при нозете на своя мъж..."
Преданието за Владимир и Косара е претворено в народната памет на българи, албанци и черногорци, а любовта между двамата е описана от класическия български писател Димитър Талев в трилогията му "Самуил". На младини и аз имах възможност да участвам в общи разговори между него и начинаещи писатели. Бе време на публичен атеизъм, но долавях, че литературното безбожничество всъщност е предназначено да озарява народния иконостас...
Аз твърдо знам, че миналото крепи черногореца, той не се отрича от своята история, от своята славянска кръв. Нито от царицата българка Косара, нито от старото  следосвобожденско българско посолство в Цетине, чиято сграда е съхранена с непреходно за нас значение. В жестоки и неравни сражения черногорците са защитавали кръст, олтар, дух. Съдбата е повелила и днес те да бранят своя Острог, въздигнат не само на труднодостъпна канара, но и в сърцевината на юначния народ.
След епохата на Свети великомъченик Йоан Владимир останаха 1300 православни църкви и манастири в Метохия - общобалканската православна територия. Те бяха подложени на разруха и поругание, това стана, когато една държава - Югославия, бе разпокъсана, за да се създаде на полето на Косовската битка друга държава с придошло от друга история население. Югославия бе бомбадирана от самолетите на НАТО, техни ракети падаха и в България. Обществото потресено разбираше, че освен мостове и сгради, се разрушават нервните системи на група хора, преживявали предсмъртен ужас. Сега отново се питам кой, как и в какъв срок ще възстанови тяхната душевност? Може ли някое международно съдилище да възроди вътрешния мир на патриархалната сръбска, балканска или европейска провинция? Невидимите, безименните, наемните летци унищожиха окончателно класическите представи за човешката общност - сръбска, балканска, европейска... Тях някой ще ги съди ли? Тях или техните командири? Тях или техните  политически водачи?
През миналия век имаше два международни трибунала против военнопрестъпници - Нюрнбергският (20.XI.1945-1.Х.1956) и Токийският (3.V.1946-12.XI.1948). Подсъдимите бяха подведени под отговорност по три състава престъпления: 1. Престъпления против мира - планиране, подготовка и провеждане на агресивна война или на война в нарушение на международни договори, харти, съглашения... участие в общ план или заговор, насочени към осъществяването на всяко едно от горепосочените действия; 2. Военни престъпления - нарушаване на законите и традициите на войната, в частност за... безсмислено разрушаване на градове, села и др.; 3. Престъпления против човечеството - убийства, изтребление... прогонване от родните места и др. жестокости, извършени по отношение на гражданското население, или преследването му по политически, расови или религиозни мотиви.
Срещу Югославия НАТО извърши всички изобличени в Нюрнберг и Токио престъпления. За същите злодеяния 12 германски и 7 японски военнопрестъпници бяха осъдени на смърт, между тях дипломати и министри...
И сега главното в моите разсъждения - кой има нужда от история? Който я пише или който я живее? И какво отсъжда историята - възмездие или справедливост? Кой има право да превръща историята в правна норма?
Попитайте Острог, попитайте Ловчан, попитайте черногорската поезия, която  озарява с тънко сияние и планините, и морето, свети в очите на днешните черногорци. И на странник като мене му се струва, че у всекиго се е преродил и се преражда Петър Негош - легендарният воин, незабравимият поет, непреходен водител черногорски и неуморен будител славянски.