Жени Петрова:
Когато страхът изчезне, тогава българите ще даряват повече
Ако имах вълшебна пръчица, бих я скрила под възглавницата, хората сами творят чудеса, категорична е младата координаторка в неправителствената организация - фондация "Сийдър"
/ брой: 235
Жени Петрова е на 26 години, oт Бургас. Завършила е международни отношения в СУ "Св. Климент Охридски", а в момента - магистратура по управление на международни проекти в УНСС. Последните 3 години работи като координатор на обучения и доброволческа работа към фондация "Сийдър". Организацията е доставчик на социални услуги за деца и младежи с интелектуални затруднения в България
- Разкажи малко повече за това, с което се занимаваш?
- Аз съм координатор към фондация "Сийдър". Тя е доставчик на социални услуги за деца и младежи с увреждания. Като казвам доставчик, имам предвид центрове за настаняване от семеен тип и защитени жилища за деца с интелектуални и физически увреждания. Основно координирам обучения, организирам доброволческа работа, която се изразява предимно в прекарване на време, чисто взаимодействие с деца и младежи, които не са имали шанс за подобни отношения, защото са израснали в институция. Повечето хора, които са ги посещавали, са били някакви донори, които най-вече носят храни, лакомства и дрехи. Донорите се страхуват да дадат всички неща, които носят, на персонала, от страх да не изчезнат и да не стигнат до децата. Затова се получава една масова суматоха в двора, където малчуганите получават даровете. Утвърждава се още повече идеята за йерархия - в суматохата по-силните взимат каквото могат, липсва контрол. Това е едно от многото малки дребни неща, които стават причина институциите да се превръщат в джунгла.
- Затова ли децата трябва да бъдат изведени от тези домове?
- Причините са хиляди! Конкретно за децата, които имат интелектуални увреждания, домовете не осигуряват необходимия минимум за живот. Те имат нужда от специализирана терапия, а почти винаги тя липсва. Още от едно време се води политика да не се говори, че съществуват деца, младежи и възрастни с увреждания. Подобни институции са се помещавали в огромни сгради в села с малко жители. Там се знае, че има такива хора, но няма проблем, защото не излизат и не се смесват с общността. На принципа на Сталиновите думи - "има човек, има проблем", т.е като ги крием, значи ги няма и всичко е окей. Тези деца се раждат и ги оставят някъде. Те нямат свои кошарка, дрешки, дори пеленки. Нямат човек, който наистина да го е грижа за тях. Нямат си нищо. Децата с увреждания израстват в домове, където условията са ужасни. Отгоре на всичкото нямат никакво право на избор. Не могат да избират кога и с какво ще се хранят. Разпределени са като в концлагер. Ядат по команда, хранят се по команда, лягат по команда. Не трябва да имаме изолирани от обществения живот хора. Има хора, които не приемат децата с увреждания като същества като всички нас, но ще им се наложи да ги приемат, зашото и те имат права.
- Как би убедила някого, че те са хора като нас?
- Няма нужда да казвам нещо, просто ще го заведа в дом, за да види условията. Тези деца се нуждаят от същите неща като нас. Едно човешко същество не се различава от друго, независимо от капацитета за разбиране на информацията.
- Фондацията среща ли подкрепа от държавата, системата и самите домове? Как точно решавате върху коя институция трябва да се концентрирате, за да излязат децата от нея?
- В началото не срещахме кой знае каква подкрепа. Може би защото държавните институции нямат доверие на неправителствения сектор, но ние сме част от системата. Една община, която има хиляди въпроси за решаване, много трудно ще се фокусира върху изграждането на хубаво жилище за няколко изоставени деца. По целия свят специализирани неправителствени организации са решение на въпроса, у нас още узряваме за тази идея. Все повече получаваме подкрепа и желание за съдействие. Нито държавата, нито ние имаме капацитет да действаме сами, затова трябва да си партнираме. За домовете може да се каже, че сами се намираме - посещаваме някой дом, виждаме, че положението е там много лошо, но има хора, които искат да го променят.
- В повечето страни доброволците сами покриват разходите си, дори плащат такса, за да помагат. Как стоят нещата у нас, кой е по-способен и иска да помага?
- От финансова гледна точка чужденците често са доста по-способни, особено ако идват от държава с по-добър стандарт на живот. Непрофесионалистите обикновено идват, за да видят нещо различно от съществуващото в тяхната държава. Понякога родителите им ги изпращат, за да "спукат" розовия балон, в който са отгледани.
- Добре дошли в ада, с това ли посрещаме доброволците?
- Не! Те дори се радват, че идват на място, на което могат да бъдат полезни. В България всъщност им харесва. Шокирани са от това, което виждат в институциите за деца, това е нормално. Но те са благодарни, защото така оценяват нешата, които иначе са приемали за даденост.
- А българите?
- Ако са по-добре финансово задоволени, тогава много по-лесно биха се отдали на доброволческия дух. Българинът много по-ясно разбира проблемите, защото животът му не е лесен. Хората не участват често доброволно, не защото не са материално осигурени, а защото се страхуват, че може да загубят и това, което имат. Тази несигурност откъм икономическа и финансова гледна точка оказва голямо влияние. Когато страхът изчезне и има повече сигурност у хората, тогава българите ще са по-отдадени на благотворителни каузи. Скоро прочетох нещо, в което Камен Донев обяснява новата си постановка. Говори за това, как почти никой не е скучал като дете, нито е изпадал в депресия. Изведнъж порастваме и се вкопчваме в нещата. Губим онази първоначална радост. Нещата придобиват смисъл едва когато самите ние имаме дете. То прави елементарни неща, но в неговото съществуване откриваме всичко, което е важно. Тогава виждаме непринудеността и светът ни отново се променя.
- Би ли посъветвала връстниците си да се захванат с таква работа?
- Бих окуражила само хора, които имат интерес към това. Интересно е, разбират се много неща за живота. Виждайки мотивацията от всички страни, получаваш сили. Задвижващата сила е да се чувстваш полезен. Аз започнах като доброволец, но вече съм част от екипа, пред мен се разкри един нов свят, за което съм благодарна.
- Мислила ли си да се откажеш?
- Да. Но е свързано с чисто бюрократичните и административните спънки, които срещаме. Демотивацията идва от света на "нормалните" хора.
- Какво пречи на развитието на социалните услуги у нас?
- Когато населението не живее добре и има ниски доходи, социалните услуги остават на заден план. Ако икономиката беше по-добре, а хората имаха възможност за развитие и бизнес, тогава и социалната сфера ще е по-добре. Всичко е свързано.
- Считаш ли, че медиите третират правилно децата в домовете? Отразяват ли коректно действителността?
- В стремежа си да представят това, което става зад стените, медиите нарушават много от правата в домовете. Нахълтват внезапно, за да изненадат директора или персонала, но по този начин нахлуват в личното пространство на децата. Това все пак е домът на тези деца. Медията, уж за да помогне, допринася за това, отношението към тези деца да е като към общи - всеки да прави каквото си иска пред тях. Твоето дете има лично пространство, нима те нямат? Нека се отнасяме към тези деца като към важни, като към всички останали хора, и да уважаваме личното им пространство. Темата е сложна, зашото има и злоупотреби от страна на персонала. Трябва да се намери равновесието. Трябва да се промени идеята, че бидейки изоставени, тези деца вече са ничии, а само държавата се грижи за тях. Трябва да ги уважаваме, така както уважаваме всяко друго дете.
- Ако имаше вълшебна пръчица, какво би направила с нея?
- Бих я скрила под възглавницата, така че никой да не я намери. Не бих променила нищо. Според мен хората имат достатъчно потенциал и капацитет да променят много неща. Нужно е само да мислят и да използват въображението си. Вълшебната пръчица е продукт на тяхното въображение, няма нужда да е реална. Ние сами можем да променяме нещата.