Христо Караславов: Вдъхновява ме всяко нещо, което не ме убива

Христо Караславов е роден на 28.09.1968 г.

в гр. София. Завършил е 9-а Френска езикова гимназия в София и ФНПП в СУ "Св. Климент Охридски" със специалност "Начална и предучилищна педагогика." Автор е на стихосбирки, романи и сборници с разкази. Негови стихове са преведени на руски, гръцки, румънски, френски, нидерландски и други езици. Член на СБП. 

Преводач от френски език. Основател, автор на текстовете и композитор в музикалните проекти "Иванът" и "Tanavy project", с които има повече от 70 записани авторски композиции и немалко концертни изяви. Oт пет години работи като начален учител и преподавател по БЕЛ в Българското училище "Пейо Яворов" към Посолството на Република България в Брюксел, Белгия. 

- Христо, ти си учител, поет, писател, музикант... Кое е водещото? 

- С усмивка бих ти отговорил, че водещото е да не губиш любопитството си към света, да не губиш нито смеха, нито яростите си, да не губиш смелост, да не губиш надежда, а и да се разбираш някак с другите и със себе си. Четирите титли, професии или призвания, споменати по-горе, са просто различни проекции на всичко това и често са въпрос на светоусещане.

- Преди близо месец излезе новият ти сборник с разкази "Нарушаване на беззаконието". Как се роди идеята за тази книга?

 - Това са 12 истории, писани на път. По различно време, на различни места, но винаги в движение. Именно пътищата, закодирани в тях, ги събират заедно. Ще се радвам, ако си намерят съмишленици, които да попътуват с тях.

- Какво мислиш за чистотата на българския език? Не го ли забравяме, не го ли замърсяваме през последните години? Смяташ ли, че има необходимост от Закон за езика? 

- Всеки език е опърничаво и жилаво животинче, което ежедневно се променя. Появява се някоя нова дума, а друга тихичко изпада. Това е естествен процес. Не смятам, че българският език би могъл да изчезне - достатъчно съвършена и комплексна система е, през вековете се е научил да приема и изменя чуждото, без да измени на себе си. Не прави изключение и в момента. Друг е въпросът, че не е зле да има закон, който да задължава медиите у нас да излъчват повече неща на нормален и коректен български език. Подобни закони има в много европейски страни. 

- Първата ми среща с твоето творчество бе чрез поезията. Намираш ли вдъхновение и време за стихове? 

- Помня, че баща ми, Слав Хр. Караславов, веднъж ми каза: "Поезията е дете на младостта - когато всичките ти чувства и изживявания са много по-ярки, по-директни и по-разтърсващи." Помня, че ми каза и още нещо: "Пиши, както ти харесва и както го усещаш, пък всеки да ти казва каквото си иска!" Всъщност така и не го разбрах това делене на поети и прозаици. Стиховете, романите, песните - всичко е едно - знаци по пътя. Знаеш, че идват едни такива възрасти, когато човек поглежда назад. Толкова хора чух тогава да казват: "Боже, къде изтече цялото това време!" Нямам притеснения. Погледнах книгите си, погледнах онези над 100 песни, записани с приятели и странници по пътя, ръкописите в компютъра, несмесените писти по флашките. Близките ти са до теб. Мнозина от тези, с които някога си започнал, все още са наблизо и сте приятели. Това е времето. И не е изтекло напразно. И се почувствах добре и спокоен.

- Кое те вдъхновява? 

- Почти всяко нещо, което не ме убива.

- Автор си на текстовете на песните, както и на голяма част от музиката на групите "Иванът" и "Tanavy project". Както и на "Бакутей банда". Но по-добре сам разкажи за това пътуване по ноти... 

- "Пътуване" е точната дума. Всъщност никога не съм се смятал за музикант, нито съм искал да живея като музикант, но винаги съм искал да правя музика. И така и стана. Звучи като оксиморон, но всъщност няма никакво противоречие. От хлапе главата ми е пълна с най-разни мелодии и хрумки, които някак се научих да изваждам на бял свят. Не ме интересуваше "реализацията" им в онзи, търговския смисъл на думата, интересуваше ме да ги има и да си хванат собствения път. "Щастието е пътят" - казали мъдрите. Нямаш представа колко щури, светли и свестни хора срещнах и продължавам да срещам в това "пътуване по ноти", както си го нарекъл. А най-хубавото е, че засега не му се вижда краят. 

- Какво е за теб музиката? 

- Музиката е праезик, за да не кажа предезик. Ако питаш мен, строителите на Вавилонската кула са пеели някакви общи звуци, нещо като птиците, и така са се разбирали във всичко. Различните езици са им дали илюзията за сила, направили са ги надменни, но капсулирани и самотни. А музиката е останала да броди и да се опитва да надмогне човешката самота. Това е. Музиката може да достигне там, където и най-говореният човешки език на света би бил отчайващо безпомощен. 

- През 2014 "Разпоредителите на смута" спечели наградата на Съюза на българските писатели за роман. Разказването ли взима връх в твоето творчество през последните години?

- Като хлапе ти се иска да крещиш чувства, като по-възрастен - да споделяш истории.

- Какво искаш да ни кажеш с тях? 

- Големите неща за казване са вечни, ясни и изключително простички: "Не се предавай, не спирай, винаги има надежда." Оттам нататък започва всичко за казване.

- А четат ли българите? Какви са твоите наблюдения? 

- Повече ме интересува въпросът не колко, а какво четат българите. Защото, ако някой си е купил шест готварски книги и четири наръчника от типа "как да стана богат" и си ги препрочита всеки ден (без да става по-богат), какво отношение би имало към въпроса "четат ли българите"? Да, издателите ще отбележат, че човекът си е купил десет книги, и ще изпаднат в нирвана, но това дава ли ни някакъв смислен отговор на каквото и да било? (С цялото ми изконно уважение към готварските книги.)

- Ти си наследник на писателския род Караславови. Това тежи, помага или задължава? 

- От всичко по малко. Но най-добре го е казал баща ми - "...не имената правят човека, а човекът твори имена."

- Над какви творчески проекти работиш в момента? 

- Приключвам един нов роман - "Някъде" се казва. В известен смисъл това е продължение на "Разпоредителите на смута", предвид че "Разпоредителите" е нескончаема сага, разказваща живота на една момчешка компания, разпиляла се по света някъде към края на 90-те години.

- Как изглежда през твоите очи днешният ни ден? Кое ти харесва, кое те натъжава, кое не приемаш? 

- Случи ни се да живеем в интересни времена, а за добро или за зло най-интересните сякаш предстоят. Системите са изчерпани не толкова откъм ресурси, колкото откъм доверие. Обществата се раздробяват и се капсулират, кастите си търсят народонаселение. Нищо ново. Новото идва след това. Да видим...

- Прекарваш по-голямата част от годината в чужбина. Различава ли се погледът към България отстрани? Какво не виждаме ние, живеещите тук?

- Много труден, а и малко тъжен въпрос. Защото България, погледната отвън, спокойно би могла да бъде страна с добри перспективи. България има ресурси, има ценз, има капацитет за прилично развитие - без да се сравняваме със супер силите и супер пазарите, но и без да подценяваме качествата си. Ние обаче твърде много обичаме фразата, че сме "малка страна". Любопитен е фактът, че нашата "малка страна" е близо три пъти и половина по-голяма като територия от Белгия и два пъти и половина по-голяма от Нидерландия. Всъщност сме 16-и по територия в Европа от 49 държави. Не го казвам като хвалба, а по-скоро като част от проблема. Имаме немалко ресурси и качества, но няма дух, някаква обща воля да задвижим нещата ни липсва. Няколко от големите градове изглежда се справят добре, но голяма част от страната стои като изоставена. Вече ясно се открояват три-четири различни Българии. Още преди двайсетина години те трудно комуникираха помежду си, сега сякаш не се и опитват. Връщам се често и основното усещане е за някаква тиха апатия, спокойна, без резки жестове, но изпиваща те отвътре - всеки се е вкопчил в себе си - вечното наше си спасение поединично, което и този път ще ни позволи да оцелеем, но както винаги ще ни оставя в миманса на случващото се. "Заедно" явно не е българска дума, но и аз не съм изключение от правилото, за да давам някакви рецепти и напътствия. Все пак хубаво е, че човек вижда и немалко млади хора и техните очи блестят по-силно от нашите. А това вече е нещо.

- Основните ценности, които изповядваш? 

- Когато бях хлапе, майка ми казваше: "Не прави на другите това, което не искаш да ти правят на теб." Знам, че е детинско и наивно, но все пак си мисля, че ако хората по-често си спомняме подобни думи, светът би могъл да бъде по-ведро място.