Емил или Учебникът

И на стогодишнината от рождението на Емил Манов (29 юли 1919) се връщам към мое време, останало неподвластно на привнесена идеологическа памет, неунищожено от насилствена представа за същността на една почти възрожденска епоха. Тогава, през 1950 година, мъчително проумявах стиха "Срещу Драва-Соболч дойдоха зелени роботи..." в учебника по литература - и наизустявах от едно четене постулатите за принадената стойност. Но да възприемаш поезията с недоумение, а сухата теория - с някакво упование, е имало значение какъв свят открива учебника пред  средношколеца. Особено в първото по рода си училище в Хасково - новосъздадената търговска гимназия. С учебен предмет, който там, в предверието на Ориента, никога по-рано не се е изучавал - политическа икономия! С учебник, чийто автори бяха двама уж военни - полковник Ламби Данаилов и полковник Емил Манов. И ако тук не търся подбуда да се нарека ученик на Емил Манов в литературата, намирам подтик да се наредя между неговите ученици около онзи учебник - изход на цяло поколение провинциалисти към просторите на марксическата философия. 
Ние, децата от бежанските хасковски махали - тракийската и македонската, изпитвахме искрен младежки респект към несрещани около нашата черга хора, автори на учебници, усвоили новата наука в необикновени "килийни училища" - натъпканите с политически затворници зандани на Царство България. Комунисти и ремсисти, фигури от многослойната народна интелигенция - преки потомци на класически възрожденци, предимно селски учители, изключени от университета студенти, интернирани в пограничните поселища  лекари. Сред тях и студентът по право Емил Манов, осъден на смърт по Закона за защита на държавата (ЗЗД). Именно в един известен затвор, очаквайки изпълнението на присъдата си, той преразказва познанията си по основните проблеми на взаимодействието между личност и общество. Още тогава се очертава като носител на друга култура - например съпротива против цивилизационния на пръв поглед конформизъм на примирените с монархическите устои на държавата.
Навярно заради всичко това няколко години по-късно не възприех с доверие лавинообразните критически публикации за повестта на Емил Манов "Недостоверен случай". Бях я прочел на един дъх, както се казва, в списание "Пламък". Тя на свой ред разтвори пред мене подсказани от класиката безбрежни потайности на човека, за които никой тогава не пишеше. Но те съществуваха и в общо взето тривиалния сюжет, към който на места авторът поглеждаше с разказваческа самоирония, бяха подбрани герои, за които се смяташе, че са неподвластни на гибелни любовни страсти. Доколкото си спомням, повестта бе тълкувана като идеологически вредна, определяна бе като неадекватна на реалния живот, оценявана бе като художествено несъстоятелна. Тогава в обществения дебат бе включено и едно окръжно съвещание в Бургас с участието предимно на партийни апаратчици и учители от околиите. Подборът на участниците не бе случаен, защото именно измежду скромните селски педагози се бе изнамерил някой си Мариан Белдев. Този човек бе автор на може би най-коварната  статия за "Недостоверен случай", тъй като приписваше на Емил Манов емпирична методология, обявяваше го за привърженик на отречени от времето теории за развитието на обществото, уличаваше го във философски схематизъм. 
В президиума на съвещанието тежко седяха изкуствоведът академик Александър Обретенов и художникът Марко Бехар в качеството си на представители на ЦК на БКП. Обретенов бе бургазлия и бе уважаван от земляците си заради антифашистката му борба, заради човещината му, в края на краищата и заради полугласното му мърморене срещу привнесени отвън идеологически догми. 
Повестта на Емил Манов наистина стана тема на съвещанието след доклад на един идейно непоколебим партиен функционер. В негова подкрепа някаква учителка, за да изложи по-ясно въобще разбиранията си за литературата, спомена като пример как да се пише не другиго, а Максим Горки, и специално христоматийния  разказ "Руски характер". Заради очевидната зубращина не се сдържах и извиках от място нещо, в смисъл, че авторът не е Горки, а Толстой, но не Лев, а Алексей. И понеже ме посочиха с пръст, продължих да говоря нервно, че социалистическият реализъм не е само Горки, ами и Пабло Неруда, и Назъм Хикмет, и Витеслав Незвал, и Пол Елюар, и че повестта "Недостоверен случай" не е такава, каквато марианбелдевци искат да я изкарат. Опитах се да споделя, че Емил Манов е направил психологическо откритие, като говори за благодатния страх пред общественото мнение и инстанциите, и че този страх вече се чувства. Моето спонтанно изказване предизвика видимо неодобрение. Някои оратори след мене извъртяха нещата около Горки. Отричал съм Горки - и това е! Не ми дадоха възможност да се оправдая, камо ли да се защитя. Тогава в бюфета на гарата другарят ми Стойчо Гоцев, поет и драматург, работещ в културния отдел на вестник "Черноморски фронт", предложи безумна идея. Утре, изрече наставнически той, се навършват деветдесет години от рождението на самия Максим Горки. Вземи и напиши нещо, за да им покажеш какво действително мислиш за него.
И на другия ден - 28 март 1958 година - окръжното съвещание започна доста необичайно. Участниците бяха разтворили новия брой на вестника, а аз се правех, че не забелязвам какво четат. От трибуната Александър Обретенов, също с вестника в ръка, заяви, че днешното стихотворение на младият поет за Горки е всъщност истинското отношение на автора към първосъздателя на социалистическия реализъм. И че вчера същият млад поет се опита да сподели искреното си впечатление и от повестта, и от обсъждането, и макар че бе несдържан, не бе неправ... Ах, каква тишина настъпи в залата, ах, каква тишина! Марко Бехар добави, че не трябва да чакаме два века, за да разберем, че човекът струва нещо. Неговите думи бяха всъщност парафраза на един ключов пасаж от "Недостоверен случай"...
Времето потвърждаваше моите юношески впечатления за Емил Манов като за необикновена личност. Но до последните години от живота му нашите пътища рядко се кръстосваха. Той бе от друго поколение, имаше други приятелства, друг разум мълнийно проблясваше в очите му. Веднъж с Герчо Атанасов и Кръстьо Станишев му бяхме на гости. Самото гостуване премина в тригласен разговор с много вино, което домакинът току изскачаше да донесе от близката кръчма "Чепишев". Не понечих и тогава, и никога след това да му разкажа за бургаската история. Не за друго, а защото Емил Манов посредством едно непреодолимо вътрешно излъчване втълпяваше на събеседниците си, че не изгражда отношението си към тях според отношението им към него самия. Той превъзхождаше с явно благородство и съмишленици, и противници, познавах мнозина от тях.
Емил Манов бе висок, строен човек, с черти на лицето, които внушаваха прилика със Жюлиен Сорел във филмовата интерпретация на Жерар Филип. Но не се държеше нито като герой на антифашистката съпротива, нито като жертва на култовските репресии. Струва ми се, че въпреки елитните си философски знания, проявяваше плебейска наивност спрямо накапичилите го хитроумници. Убеден, че хората са такива, какъвто е самият той, не съумя да прозре егоцентризма на неколцина литератори, подкрепени решително от него в трудни техни сблъсъци с догматичното съзнание, които се опълчиха срещу му тъкмо когато бе останал почти сам срещу същото догматично съзнание. Той не се нуждаеше от покровители, но изпитваше желание  (или дълг?) да покровителствува. Може би заради традиционната българска несигурна орисия през ранното му детство в Берковица, а по-късно в бедняшка софийска махала. Бил е единственият просветен човек в рода си, в земляческото си обкръжение. Сигурно е бил обичан, но сигурно е бил неразбран. Не знам да има спомени за него от съученици, от съграждани. Той е съществувал в съзнанието на други по качество хора - будители, революционери, мислители, идеалисти. Отречени от закона, приети от непознатия на властниците народ. Той определено превъплъщаваше в себе си нравственото излъчване на своето поколение. Емил Манов надживя убитите от фашизма, но не сполучи с повече живот от оцелелите. Нито един от надживелите го не се възправи така открито като него срещу насилието над разума, може би защото всеки един от тях имаше езоповски страници. Емил Манов експонираше идеята си за взаимоотношенията между личност и общество в научнофантастични романи, спасявайки се чрез условностите на жанра от вулгарни критически трактовки. Но в творби като "Галактическа балада" и "Пътуване в Уибробия" той все пак бе по-близо до Джонатан Суифт, отколкото до Жул Верн. Не искаше, а и не можеше поради силния си характер да се крие зад художествени двусмислици и написа есеистичната книга "Писма от София" - открит диалог с един "въображаем приятел", с "една сянка от миналото" за трагизма на свободолюбивата личност във всекидневния сблъсък със свободата като отрицание на друга свобода. От същото естество са романът - притча "Бягството  на Галатея," пиесата "Нолоанецът", полемичните статии "Някои приключения на филигранното съпреживяване в критиката", "Моят герой на нашето време", "Анти - Одисей", "Неакадемично мнение за едно академично издание".
Произведения на будната съвест, творби не за учебници, но за ученици.  Бе сякаш един съвременен Беранже, често на френски език рецитираше: "Honore le fou qui appellera l'humanitе a un reve en or". ("Чест на безумеца, който навява на човечеството златен сън!")
Разбира се, моите наблюдения върху Емил Манов от онези времена са съвсем бегли, защото контактите ми с него бяха почти винаги сред много хора, обикновено на писателски събрания. Докато по стечение на обстоятелствата не се заселих на две крачки от боянската му къща.
Тогава са му оставали три години живот...
Вратата на двора му не се заключваше. Емил Манов очевидно се бръснеше през ден, очевидно рядко слизаше към центъра на града и събитията. Той властваше на първия етаж на къщата - хол с обикновена маса, библиотека, малка кухня. Горе се мяркаше силуета на съпругата му Надя Михайлова - писателка, която споделяше горчивините му. Долу пиехме неговото питие - коняк. Конякът също го приближаваше в моите представи към човек от френски класически тип.  
Той наистина бе добър човек, но ми се струва, че бе жестоко поразен от несъответствието между него и неговия свят. Покрусата от крушението на идеала сякаш бе овладяла съзнанието на Емил Манов и определяше тонуса на живота му. Той бе класически комунист - предан и посветен на унижените и оскърбените, образован и самообразован, неподатлив на материална и морална корупция. Такива идеалисти сякаш принадлежаха на вчерашния български ден. И ако подобно твърдение е спорно, то безспорно е, че партията на Емил Манов след "Недостоверен случай" вече не се нуждаеше от личности като него. Идваха на мода и на власт тарикатите.
...На 1 септември 1982 година привечер в един киевски хотел видях да влизат Димка и Стоян Каролеви. Тръгнах към тях радостно усмихнат, но те ме посрещнаха с посърнали лица. "Днеска изпратихме Емил..." - казаха ми и аз се смълчах. На връщане в самолета осъзнавах, че отечеството бе останало без мъжествения борец за бъдещето Емил Манов; че София не бе родила много писатели, а вече оставаше и без своя син и гражданин Емил Манов; че опустяваше в Бояна оная скромна къща,която Емил Манов бе приспособил към едно неспокойно перо и към една късна любов.
Днес, когато глобалистичната елитарна  представа за бъдещето отхвърля отечествената сиромахомилска представа за миналото, написаното тук не е всичко, което мога да изговоря за човека, останал в моя живот като Емил или Учебникът за новия свят...



Никола Инджов