Босфора - най-красивата магистрала на Истанбул

Много българи се вливат всекидневно в очаквания в града на Босфора 10-милионен туристически поток за 2010 г., предизвикан и засилен от обявяването на Истанбул за европейска културна столица. Случи се, че по едно и също време цяла група близки познати сме се оказали там - кой на концерт от бляскавата културна програма, кой за пръв път в Истанбул, кой за n-ти път (понякога числата изглеждат космически, има хора, влюбени в града).
Стъпил веднъж там, осъзнаваш чисто физически защо е бил този вечен български стремеж - да завладееш Константинопол, да завоюваш Цариград, защо е била тази извечна и не само българска война за проливите. Какво беше казал Наполеон Бонапарт: "Който контролира проливите, той държи ключовете на света."
Едно е да знаеш, че това е мегаполис, най-азиатският град в Европа и най-европейският град в Азия, мост между два континента и т.н., и т.н. Друго е да усетиш, че това е велик град, неслучайна столица на няколко империи - Римска, Византийска, Латинска, Османска. Дали здравината на римското строителство или някаква предвидливост и своего рода коректност към предшествениците се е намесила, но османската инвазия не е изтрила следите и паметта за римската и византийската епоха. Поне не напълно. И затова градът изглежда още по-велик, още по-разнообразен и интересен. Представете си, че липсва "Света София", дори преобразена с четирите минарета, липсват Константиновите (IV в.) и Теодосиевите стени (V в.), акведуктът на Валенс и кулата Галата, построена от генуезците... Тогава и най-красивата джамия, била тя Сюлеймание на Мимар Синан или Синята джамия на строителя Мехмед ага, и най-величествената султанска резиденция Топ капъ или елегантната и аристократична Долмабахче, няма да създадат у нас това великолепно усещане, което сега получаваме. Всъщност това съчетание на история/истории и култури е в основата му. Историческите райони на Истанбул са вписани в Световното културно наследство през 1985 г.
Известно е, че турците са търговци (и европейската, и азиатската част на Истанбул са една огромна, но не Капълъ, а чаршия на открито) и застроители, не просто строители, а застроители на територии. При това дълбоко предани на религията си. Но да построиш цялата тази крепост Румели хисар върху хълмист терен за по-малко от пет месеца - това е забележително и тук не само завоевателският устрем на Мехмед II и принудителният робски труд са си казали думата. Ако бяха само те, крепостта на Босфора нямаше да просъществува над пет века.
Кой е бил Мимар Синан - арменец или българин, при всички случаи с християнски произход, това в случая няма особено значение. По-интересни са други два факта - добива статус на главен архитект на 47 години и построява за 52 години повече от 300 сгради. При това какви изумителни образци на османската архитектура. Ако ХVI век е неговото време, то ХIХ век е доминиран от арменската фамилия архитекти Балян - Крикор, Гарабед, Саркис и др. Гарабед Амира Балян е проектирал и построил не само Долмабахче, резиденцията на последните турски султани и на реформатора Кемал Ататюрк, първия президент на Република Турция, но и Ортакьой джамия (в двата случая заедно със сина си Нигогайос), и дори къщата на Мехмет и Инджи от прочутия сериал "Перла". Всъщност къщата на азиатския бряг на Босфора, в квартала Юскюдар, е построена през 1855 г. и първият й собственик е бил виден османски банкер. Въобще всички тези, повече или по-малко известни от турските сериали, романтични дървени къщи са паметници на културата и са издигнати на азиатския бряг на Босфора, главно между двата моста през пролива, в района на Бейлербей.
Всеки, стъпил в Истанбул, ще ви каже, че с нищо не може да се сравни разходката с корабче по Босфора. Той е най-красивата магистрала на града - по нея от разстояние можеш да оцениш хубостите на Цариград. Разположен на хълмове, той ти се открива необикновено привлекателен и с европейската си, и с азиатската си половина. От едната страна виждаш панорамно резиденциите, сега музеи, Топ капъ и Долмабахче, дворците Йълдъз и Чираган, Ортакьой и Румели хисар, от другата - резиденциите Гьоксу и Бейлербей, университета на Сабанджъ и Военната академия с кулите, крепостта Анадолухисар, старите дървени къщи от сериалите, Девичата кула и жп гарата Хайдарпаша. Точно в този район усилено се строи под водите на Босфора - проектът Мармарай ще свърже с тунел, подобен на този под Ламанша, двете части на града. Проектът стартира през август 2004-а, но археологически находки в района на Йеникапъ са наложили някои промени в ритъма.
Всеки българин има сантимент към Златния рог и квартала Фенер, разположен на едноименния хълм над залива, към Галатасарай и Ортакьой... Кварталът около Златния рог е населен открай време с християни - българи, гърци, арменци... Там е българската черква "Свети Стефан" с новата интересна чешма, построена от пловдивския скулптор Жорж Трак, там е Вселенската патриаршия и Великата школа, в която са учили и доста българи, а сред възпитаниците на султанския лицей Галатасарай си струва да отбележим най-напред Тодор Каблешков, Константин Величков, Стоян Михайловски. През 60-те и 70-те години на ХIХ век най-известният български писател в Истанбул е не някой друг, а Петко Рачов Славейков. И именно негово е онова великолепно изречение в "Изворът на Белоногата": "Стамбул е, аго, за мене тука, дето съм родена." Но да продължим: други българи пък са завършили прочутия американски Робърт колеж в квартала Бебек. Освен забележителни личности, строители на съвременна България, по смисъла, вложен от Симеон Радев, колежа са завършили още певицата Леа Иванова и писателят Орхан Памук.
Именно за творбата си "Истанбул. Спомени за един град" Орхан Памук стана носител на Нобелова награда през 2006 г. и книгата отразява до голяма степен неговата лична, на рода и на града му биография. Впрочем едно от събитията през юли, последвало обявяването на града за културна столица на Европа през 2010 г., е свързано с неговото име. Ще бъде открит Музей на Невинността на името на Орхан Памук. Това е и заглавието на неговия роман, издаден през 2008 г. В Музея на Невинността, по неговите думи, няма да бъдат представени образци от далечното минало, както в много други музеи по света, а вещи от близкото минало, което още е живо в паметта на мнозина - солници, гарафи, копчета, билети, сака и рокли, флакон от одеколон, т.е. предмети от всекидневието, на които не е прието да се обръща внимание. Безследно изчезнали зъбните четки, които се ползвали през 1975 г., но писателят успял да открие такива. Всъщност прилича на носталгично пътешествие "в търсене на изгубеното време", но такива настроения има и в "Истанбул. Спомени за един град".
Край Златния рог на един от хълмовете откриваме и любимото кафене на Пиер Лоти. Френският моряк Жулиен Вио (1850-1923) е завършил живота си като Пиер Лоти, автор на "колониални" романи. Облечен подобаващо, с фес, броеница и пушейки наргиле, той си е харесал мястото под джамията Еюб и панорамата към Златния рог.
Подобно на Агата Кристи - спомняте си нейния роман "Убийство в Ориент експрес", се опитваме да обхванем необхватното - разглеждаме жп гарата Сиркеджи, но припознаваме като по-красива сградата на гарата Хайдарпаша. Тя е строена от немски архитекти в началото на миналия век, на азиатския бряг на Босфора - оттук можем да продължим към Багдад.
Но ние, заразени с вируса на пътешествието, се приближаваме към Принцовите острови. Защо се наричат Принцови, е известно - там са заточавали претендентите за престола или провинилите се в борбата за наследството византийски аристократи. Днес там бягат от трафика и шума на мегаполиса съвременните истанбулчани. Сграда от 18 века краси пристана на острова с името Хейбелиада. Голям християнски комплекс, изграден около лечебен извор, е кацнал в средата на селището на Бургазада. А на Буюкада, където отсядаме за час-два, можем да се опитаме да открием останките от вилата на турски паша, където от 1929 г. четири години е живял в изгнание бившият съветски нарком Лев Троцки. Преди Париж и преди Мексико, където завършва земният му път.
И все пак има нещо, което е влудяващо в Истанбул - това е трафикът. Заедно с водата, която не става за пиене. Тези характерности на родния си град отбелязва и Орхан Памук. Иначе можеш да не харесваш турското кафе - няколко глътки и остава гъстата утайка, но няма как да не харесаш ябълковия чай. Въобще за любителите на чая градът е истинско откритие. Освен локумите, баклавите, халвите и прочие източни сладости, които знаем по българските им варианти и от множеството гастроли на турски вносители у нас. Другото, което те следва неизменно, са лалетата, любимото турско цвете - има ги и във всяка ръчно изрисувана купичка, и синьото "дяволско" око, което гледа от всяка, дори и микроскопична, сергия.
В следващите месеци градът на Босфора ще бъде привлекателен с концертите на "U2" през септември и с изложбата "От Византия до Истанбул" през септември-ноември, а и турските сериали продължават да се конкурират по основни български телевизии. И докато те вървят, ще има доста любопитни да видят Топкапъ и Долмабахче, и една или друга от над 1000-та турски джамии, но и къщата на Мехмет и Инджи или на Али Раза...