Българската история е поема, написана на много езици

ЛИН Уеншуан


Проф. Лин Уеншуан е дългогодишна преподавателка по специалност "Българистика" в Пекинския университет за чужди езици. Китайка, влюбена в страната, езика, културата, историята ни и всичко, което е българско. А тази любов успява да предаде и на студентите си, които постепенно започват да гледат на страната ни като на втора родина. Специално за читателите на ДУМА проф. Лин разказва защо обича да чете историята на България.


В моята ежедневна работа с българския език думите никога не са само знаци. Всяка дума носи отглас от миналото: „книга“ притежава тежестта на старобългарската просвета, „държава“ ехти с борбата за съществуване, а „Възраждане“ носи топлината на националното пробуждане. Езикът е втвърдилата се история, а историята - това витално, течащо повествование, което ме привлича като изследовател от Китай. Любовта ми към българския език, естествено, ме отвежда към неговия извор - сложната, многослойна и завладяваща българска история.

Дуло, хановете и общата ни връзка

За мене като китайка навлизането в българската история е придружено с особен усет за познатост. Това усещане идва несъмнено от нейния евентуален източен произход.
Създадена от тюркските (не е доказано от историческите документи) прабългари и славянските племена, ранната българска държава се управлява от владетелския род Дуло, а владетелят носел титлата хан. Тази титла за китайското ухо прозвучава като далечно ехо от  историята на Китай, свързана с хуни, тюрки и монголи. Тя изгражда мост на разбиране през пространството и времето.
Едно от най-вълнуващите открития в нашите изследвания тук, в Китай, е свързано точно с рода Дуло. Когато студентите ми откриха специалното споменаване на род Дуло в страниците на „Старата история на династия Тан“ (Вижте фигурата), това беше истинско научно щастие. Този китайски писмен паметник не е просто любопитна забележка, но е сериозно историческо свидетелство, което поставя ранната българска история в широката евразийска картина на великите миграции и взаимодействия. Българската история вече не е локален европейски случай, а част от голямата история на Изтока и Запада.
Този модел, при който военна аристокрация от източния елит се слива с местната земеделска култура, за да сътвори нова народност, е завладяващ. Това е класически европейски пример на процес, добре познат и в китайската история. Мъдростта на управление на Дуловите ханове се крие именно в прехода от „завоюване на кон“ към „управление от земята“.

Мъдростта в титлите: хан, княз, цар

Българската историческа памет демонстрира забележителна скромност и точност в носенето на титлите. Това се вижда в еволюцията на държавността.
Самото име България идва директно от прабългарите. То не се опитва да скрие сложния етногенезис зад митично или географско наименование. Това е проявата на уважение към историческите факти и демонстрация на националната самоувереност.
Още по-значима е еволюцията на владетелската титла - от хан, през славянизираното княз, до християнизирания и имперски цар. Тази промяна не е просто смяна на етикети. Тя проследява трите големи идентични трансформации на държавата - от ханство към славянска княжеска държава, до православна империя.

Думата цар произхожда от „Цезар“. Когато цар Симеон I Велики пръв сред славяните приема тази титла (или още при по-ранния владател Тервел), това е не просто позоваването на силата, а представлява и кулминацията на изкачването на една нация по стълбата на цивилизацията, за да заеме равностойнно място с Византия. Често водим дискусии със студентите и други китайски българисти по следния въпрос: Били ли са империи Първата и Втората българска държава? От гледна точка на тогавашния културен разцвет на българската държава, на военната мощ и политическата тежест, отговорът е ясен. Но подобно означаване на държавата България като империя рядко се чете в българските исторически трудове, вместо често срещаните царство или по-общоприетия начин - държава. Каквото българските колеги може би не знаят е, че и Първата, и Втората българска държава се срещат често като Империя в историческите книги в Китай. Тази яснота в историческото развитие показва скромността на българските историци, както и дълбоката мъдрост - концепцията империя отстъпва пред държавната и националната цялост.

Кирилица и силата на духовността

Ако титлите представляват проявата на скромността и мъдростта, то кирилицата е гръбнакът, който е поддържал нацията жива. Това е областта, която като филолог преценявам най-дълбоко.
Макар братята св. св. Кирил и Методий да са византийски гърци, именно България става „оранжерията“, където тяхната велика писменост бива отгледана и разцъфва. При цар Борис I Покръстител и по-специално при цар Симеон в Преслав и Охрид писмеността е усъвършенствана, стандартизирана и разпространена. Тя става вместилище на българската душа.
По време на петвековното османско владичество, когато държавата изчезва, езикът и писмеността остават последната и най-надеждна крепост. В манастирските килии и чрез неуморните учители кирилицата се превръща в духовен символ, пазещ националната памет. Тя е повече от средство за комуникация - оръжието на съпротивата.
Тази преценка на собствената културна традиция продължава и днес. Когато България влезе в Европейския съюз през 2007 г., кирилицата се прие за трета официална писменост на Съюза. Това е административна победа, както е и историческо признание за една писменост, която е успяла да запази светлината на нацията през вековете на мрак. Този успех има дълбоки корени в историята.

Подценената история в световен мащаб

Всичко това ме кара да вярвам, че българската история е силно подценена в световната историография. Тя не е просто част от балканския разказ, а уникален лабораторен случай за най-ранното и плодотворно съприкосновение на Изтока и Запада.
Българската история е мястото, където държавността на Изтока (прабългарите), римско-византийската цивилизация на Запада и славянската общност се срещат, сблъскват и в крайна сметка се спояват в нова, жизнена народност. 
Затова в преподаването си се стремя да избягвам твърде строго да налагам термина „Средновековие“, който носи силно западноевропейски исторически белези. Българската история има свой собствени ритъм - Златните епохи на Първата и Втората държава, тежките векове на османското владичество и епохата на Възраждането. Да я разглеждаме чрез нейната собствена периодизация е най-верният път към оценка на нейната истинска стойност.
Обичам да чета българската история, защото тя е достатъчно сложна, достатъчно многослойна. Тя е поема, написана на много езици - с източната смелост на хановете, с византийското величие на царете и със славянската дълбока вяра, запазена от кирилицата. От хановете на Дуло до Златния век на Симеон, до безизвестните монаси, пазили писмената светлина - тази история разказва за мъдростта на една нация да оцелява в разнообразието и да твори в сливането.
За мен, като китайски учен, тази история е и безценно огледало. Тя ми показва как един народ успява чрез самоопределение и обич към културния си корен да прокара специалния си път и да продължава да дава уникалния си принос за човешката цивилизация.
Като преподавател по българска филология, аз приемам българската история за най-великия и най-мащабния „текст“, който българският народ някога е написал. Да чета и тълкувам този текст, не само ми помага да разбера какъв е езикът български, но и ми позволява да докосна пулса на българския народ и да предам мъдростта и силата, научена от историята, на моите студенти. 
Ето защо обичам да чета историята на България.