Шестте месеца на Александър II от войната за Трети март

За освободителната за нас Руско-турска война е казано едва ли не всичко, но ето че книгата „Дневник Царя-Освободителя по освобождението на България“ опровергава тази мисъл. „Дневникът“ от 235 страници звучи като нещо непознато, но не е ново. Излязлата творба от издателство „Книжен тигър“ е всъщност повторение на изданието от 1901 г., посветено на 24-годишнината от Освобождението. Както се отбелязва в нея, титулът и текстът са публикувани в автентичния вид по изданието от 1901 г. без редакционна намеса, като са запазени правописът и пунктуацията на оригинала на някогашната епоха.

В самата Русия "Дневникът" излиза за пръв прът през 1885 г.
Кое обаче е новото при съвременния прочит на „Дневника“, воден от 22-годишния руски военен хронист Леонид Чичагов? Оказва се, че импeратор Александър II 8 месеца прекарва с действащата армия (от април до декември 1877 г.), от които 6 месеца е ръководил тази война по българските земи, в пределите на Османската империя. Широката ни общественост едва ли знае, че почти половин година от войната срещу поробителя ни е била

командвана от него всекидневно, „на терен“

както е модерно да се казва днес. Съответно 6 месеца императорът прекарва в условията на един походен живот, рамо до рамо с по-нисшите чинове и солдати той понася неудобствата и трудностите на военно-полевия живот, макар да е наближавал 60-годишна възраст. И като истинска находка звучат страниците, които показват, че Господарят е бил жив, земен човек, комуто не са чужди дори сълзите при победи или загуби. Това впечатление се налага от само себе си, без сантимент към монархията.
Александър II (1818-1881) г. минава за либерал и реформатор. За нас той е Освободител, но такъв той остава и за Русия заради отмяна на крепостното право през 1861 г., като това признание му е дадено не от кого да е, а от бореца срещу самодържавието Херцен. Отделно той въвежда всеобща военна повинност, учредява земствата, ограничава цензурата, извършва съдебна и други реформи. Впрочем реформаторският му дух личи още докато е бил царевич – наследник на трона. Тогава през 1837 г. той прави голяма обиколка из страната, включително в Западен Сибир и Закавказието. В дебелите книги пише, че е първият руски държавник, направил такава обиколка. Той дори се среща с някои изпратени на заточение декабристи и ходатайства пред баща си, самодържец Николай I, за тяхното освобождаване. Впрочем загива при осмия атентат срещу него, извършен също от борци срещу самодържавието - народоволците.
„Дневникът“ достатъчно подробно описва хода на бойните действия за свободата ни, възникващите трудности и как те са се преодолявали, особено при битката за Плевен.
Историческа стойност има дебатът в главната квартира дали да продължи битката за Плевен чрез пълната му обсада, или да се отстъпи временно след неуспешни атаки.
Александър II би могъл да командва от удобствата и неуязвимостта на румънска земя, но той е чувствал като свой дълг да го прави „в ръчен режим“. И не само лично е окачвал ордени на проявили се генерали, командири и войници веднага след сраженията. Винаги е гледал да бъде

по-близо до бойното поле

Чичагов разказва за случай при Плевен, когато „турски шрапнели захващали да се пръскат на височината, гдето стоеше Царят. Тези снаряди се отправяха за нашите батареи, които бяха замаскировани с храсталаци и няколко куршума даже прелетяха над Императорската свита“.
„Ръчният режим“ включвал и състраданието му към ранените. „Не минаваше ден Императора да не посети ранените в болниците... Не е пропускал „без внимание нито един ранен, при което докторите лично докладваха на Господаря за свойството и опасността на всяка рана…Когато пристигаха нови транспорти от ранени в Зимница, Императора веднага отиваше на полето, дето ги привързваха, разпределяха по палатки и хоспитали, и не можеше да гледа без сълзи страдалците, които стенеха в неудобните талиги“, свидетелства Чичагов. В лазарета той е сядал на болничното легло да утеши ранения офицер или войник, знаел е по име офицерите, лично е запалвал от височайшите си цигари, за да я подаде на страдащия пациент (пушенето тогава не се възприемало като вредно). „На мнозина Негово Величество раздаде кръстове, а на един осакатен, на когото минутите бяха прочетени, сам тури на гърдите му Георгиевския кръст и със сълзи на очите го прегърна и целуна“.
Изобщо като разчупване на табутата звучат редовете за войнишките сълзи и бойните разцелувания на Александър II. Явно е бил император, който определено не е държал на монархическия фасон и е давал воля на емоциите си.
В „Дневника“ са описани немалко случаи за човещината на Господаря и как е държал войската му да го приема като свой. Показателен е случаят, когато „Негово Величество отиде при нижните чинове да похапне от храната им, но…на трапезата около котлите нямаше лъжица, обикновено солдатите ги носят със себе си…Това застави стоящия наблизо казак да бръкне в чизмата си и да достави лъжица. Като я извади, казака я изтри с палците си и подаде на Царя. Всемилостивия монарх се усмихна, взе лъжицата и започна да яде от солдатската чорба“.
Налагало му се е да понася и суровото битие не просто на войната, но и на живота по българските земи. Чичагов описва как в село Медован "бе приготвено да прекара в напуснатата къща на богатия турчин Дервиш-ефенди. Тук имаше две малки стаички и конюшня под един покрив. В къщата нямаше стъкла, трябва да забележа, че тук рядко се употребяха стъкла за прозорци, и затова тези малки прозорчета бяха облепени с вестници...Бившата конюшня... по необходимост бе превърната в трапезария, гдето някакви си откъртени дъски и врати заместваха масата и столовете и вместо черги бе натрупана слама". Съгласете се, че това изобщо не са царски условия, но в "Дневника" няма да прочетете оплаквания на Александър II от такива условия, в които неведнъж е попадал.
В този смисъл „Дневникът“ на Чичагов има вероятно по-голяма историческата стойност за самата Русия, руският читател би научил нови неща за един от императорите си.

Но книгата има историческа стойност и за страната ни

И не само защото показва  „кухнята“ на войната. „Ръчният режим“ на командване очевидно е бил част от ДНК-то на Александър II. Но не е далеч от ума и изводът, че със своята земност, с бащинското отношение към войската царят е държал бойният й дух да бъде на висота. Това е, така да се каже, приносът на собствената му индивидуалност за победоносната война, оттук и за независимостта ни.
Когато руските войски влизат в Свищов, „духовенството в пълен състав посрещна своя Цар-Освободител с хвалебно пение, а народът не знаеше как да изрази своята безгранична благодарност;…българите целуваха стремената и краката на Царя, старците и бабите плачеха от радост“. Ако османското управление е било само „присъствие“, както твърдят западнофилите ни, а не иго и гнет, щяха ли „старците и бабите да плачат от радост“ или „българите целуваха стремената и краката на Царя“.
На 11 август 1877 г. при обсъждане на геройската защита на руски войници и български опълченци при Шипка царят е възкликнал: „Мене ми се струва, те (българите) заслужават Георгия“ (Георгиевски орден). Два дни по-късно той поканил английския кореспондент Форбс, който „дойде тук в качеството на любител“, да му разкаже за боевете на Шипка, на които е бил свидетел.
„Форбс много хвалеше българите“, записал е Чичагов.
Историческа стойност за нас има и цитираният репортаж от в. „Таймс“ за обречеността на обсадената турска войска в Плевен, макар и написан с проосманска "жалейка".
„Книжен тигър“ удовлетворява и читателското любопитство за автора на „Дневника“.
Потомственият аристократ оставя успешната военна кариера и се отдава на религиозна дейност с името Серафим. До болшевишката революция през 1917 г. служи в различи епархии на Русия. Но след нея е арестуван и заточен. През 1937 г. е разстрелян на 81-годишна възраст като реакционер, монархист и контрареволюционер. Реабилитиран е през 1988 година. Впрочем заради "Дневника" негов портрет е поставен в Националния ни исторически музей.