За майчиния език, папата и училището
/ брой: 123
В дните около гласуването на новото правителство единствената образователна тема, която се чу в обществото, бе майчиният език. В началото на май сегашната министърка на младежта и спорта Мариана Георгиева била казала, че ще ратува за изучаването му и за учебници, гръмна фейсбук. Ако името й не бе в списъка на министрите, никой нямаше да си спомни за това. Понеже темата нито е нова, нито в разискването й има нещо ново. За чудене е обаче докога ще я превръщаме в център на училищното образование и на училищното разделение. Тази тема е изцяло политическа, тя се раздухва с политическа и партийна цел, породена е от политиците, не от потребности на която и да било от етническите общности в България. Всяко действие и говорене от едната страна поражда реципрочно действие от другата и двете заедно отекват в неоснователни страхове у двете обществени групи. Реално нито етническите българи са заплашени с нещо от майчиния език на етническите турци, нито правото на етническите общности да изучават майчиния си език е застрашено с каквото и да било. Двете групи биха си съжителствали спокойно и по съседски трогателно в смесените райони, ако политици не ги подстрекаваха и не задълбочаваха целево чувството им за различие.
В България законът гарантира, че всеки има право, ако желае, да изучава майчиния си език, а държавата трябва да създава условията за това. Та, "огромният" проблем е във формулировката "ако желае" - тя да се заменяла със "задължително". И учебници нови за майчин език трябвало да се направят - вярно е, трябва, защото сегашните са овехтели морално и физически. Но като не можем с години да направим нормални учебници по кой да е предмет, защо сме се затръшкали само за тези по майчин език? А политическият проблем за подмяната на право със задължение е дискутиран хиляди пъти, включително в ДУМА, та няма да акцентирам на него. Ще ми се толкова пъти да бе дискутиран и проблемът как децата от т.нар. небългарски произход да усвоят официалния български език, който наистина е задължителен за тях като граждани на България.
Много сходен проблем от време на време създава и Светият синод с искането си за въвеждане на задължително вероучение в училище - на "Отче наш" в светското и в множество селища у нас - мултикултурно, българско училище. Пак обсъждан до втръсване въпрос, който решава проблеми не на образованието, а на църквата. Тя вместо да създава традиционните си (екзистенциални за нея) форми, гледа да ги тропоса на държавата. Създавайки купища нови проблеми. И когато Лютви Местан въззовава към посланиците на НАТО и ЕС за майчиния език, а клирът ни иска да създава вяра чрез задължителни молитви в обремененото от "демократичното ни общество" училище, не беше ли по-добре да отговорят някак на простия въпрос: какво търсят българските висши държавници и културтрегери навръх 24 май на поклонение пред папа римски? Вместо да се наредят (както Лютви Местан, впрочем) в поклон през монумента на светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека на "тази държава", която спаси буквите, книжнината, християнството и православието за милиони славяни! Да на тези духовни контакти в света, но във всеки друг ден, не на 24 май. Мисля, че това предателство към историята, към достойнството на страната и към народа й, което се повтаря от 1968 г. насам, възпитава много повече у поколения българи чувството за нихилизъм, комплекси и неуважение към себе си и към държавата, отколкото липсата на молитви в училище.
Да бяха се покланяли поне пред Вселенския патриарх, който като институция е оказал много повече подкрепа на България, за да опази тя азбуката, славянската книжнина и православието. Нищо нямаше да бъде спасено, ако през 870 г. Константинопол не бе признал самостоятелната Българска православна църква. И това става решаващ фактор както за разцвета на писмеността и книжнината, така и за формирането на българската народност. Хвала на княз Борис I, че му е писнало от номерата на Рим, който след уж признаването на славянските книги през 867 г., вместо да признае автокефална българска църква, ни праща латински свещеници... Та, българският въпрос като основна част на Източния въпрос ни тормози още от IХ век, не от ХIХ. И достойнството ни като държава тръгва от IХ век. И великото дело на Кирил и Методий е тъкмо в това, че разчупиха догмата на Рим. Само че, докато служебният премиер Марин Райков и делегация се кланяха на папа Франциск в деня на славянската писменост и се чудеха що еди-кой си министър не получил благоволението да участва в аудиенцията, Москва покани Вселенския патриарх и той отиде там за празника на нашите букви на 24 май. Пък после Русия ни била виновна, че нямаме достойнство!
Ето такива мисли ме споходиха, докато слушах за майчиния език в първия ден на новото правителство. А, честно казано, не забелязвам българското общество да се вълнува особено нито от майчиния език, нито от вярата или от аудиенцията при папата. Дневният ред на хиляди родители и ученици е съвсем друг и твърде различен от дневния ред на политиците. Те се вълнуват от приемните изпити след VII клас и от матурите, трескаво питат влизат ли траките в конспекта за Класическата гимназия и обсъждат, че ги няма резултатите от оценяването след IV клас, които МОМН трябваше да огласи вчера. Питат се защо се правят грешки в тестовете за кандидатстване, което хвърля сянка върху институцията образователно министерство, защо изтичат темите от матурата като през 2010 г. Питат се има ли бъдеще за децата им в България. И не се впечатляват особено дори от това, че има нов министър или че просветното министерство от абревиатурата МОМН се връща към старото МОН. Те забелязват, че дори ЕС, програмите и класациите, правени в западни държави, отчитат проблемите на нашето образование; сочат, че учениците ни отиват все по-надолу в грамотността. Дали дневният ред на обществото и на образованието ще продължава да се разминава с този на политиците?