Социалната тревога на нашите творци
На 37-ия фестивал "Златна роза" българското кино извика вълнение със силна пълнометражна програма и различни авторски почерци
/ брой: 191
Както обикновено, веднага с пристигането си във Варна (27 септември) за откриването на 37-ия фестивал на българския игрален филм "Златна роза", хвърлих нетърпелив поглед върху поредния каталог. Бях приятно изненадана: от неговите страници ме гледаха усмихнати лица, предимно на млади творци. Ще си помислиш неволно, че и филмите им са "усмихнати". Но в това е диалектическата уловка...
Още първата конкурсна програма доказа, че кинотворците ни настъпват смело и самоотвержено към най-значими и наболели проблеми на нашето време. Техните филми звучат автентично и тревожно: днес и сега! Няма боязън и колебание; няма презастраховка и съобразяване. Право в целта. И когато това се прави с талант и призвание, с ярки и разнообразни художествени средства, директно встъпваме в мисията на Седмото изкуство, която се доказва и в двете състезателни програми на фестивала: пълнометражната, съставена от 13 творби, и късометражната - от 17.
След успешния си дебют в игралното кино "Подслон" (2010), спечелил Голямата награда на МКФ "София филм фест", селектиран за над 70 международни участия, режисьорът Драгомир Шолев в новия си филм "Прасето" нелицеприятно афронтира с пълната безизходица от съвременната възпитателна система: и в училището, което кипи от агресия, и във виртуалното семейство, обречено да работи в чужбина и да контактува с децата си с мобилни телефони. Набелязаният и тормозен ежедневно от съучениците Румен, от 13-годишна възраст се превръща в аутсайдер - мишена и жертва на тази безотговорна система. Той дълго и търпеливо не отвръща на обидите и малтретирането, докато... подтиснат до финален предел, накрая отвръща с един единствен, затова пък фатален удар. Тази нелепа за ХХт век детска съдба, прочувствено показана на екрана, разтърси аудиторията. Нейната трактовка сега и тук бе отбелязана със Специалната награда и с приза за най-добра режисура за оригинален и откровен поглед към високонравствена тема. Гората, в която непрестанно броди главният герой, търсейки убежище, се превръща в своеобразна метафора на неговото бягство: не само от агресията, но и от самия себе си. Ярката визия на кинотворбата е постигната от режисьора Шолев и оператора Георги Андреев със специфичен стил, базиращ се на снимане от ръка, с което се постига по-голяма близост до героя, по-невидима режисура. Човешкият поглед някак директно прониква на екрана, разголвайки същината на жизненоважния проблем.
Съвсем различен е подходът на Кристина Грозева и Петър Вълчанов в третия им (след успеха на "Урок" и "Слава") пълнометражен игрален филм "Бащата", удостоен със "Златната роза" за художествена зрялост, както и с наградата за най-добър сценарий за постигане на оригинална драматургия и ярки персонажи. С минимален биографичен елемент, но пък с уникален актьорски тандем - Иван Бърнев и Иван Савов, завоювал наградата за мъжка роля, както и с майсторската камера на Крум Родригес, режисьорите надграждат постепенно и последователно събитията по време на странното, шантаво пътешествие на двамата герои - баща и син, след неакцентираното погребение на майката, за да осъзнаят вината си към покойната и да се сближат... доколкото е възможно. След голямата награда "Кристален глобус" на МКФ в Карлови Вари и наскоро - в Тирана, сега във Варна публиката адмирира този доста нестандартен филм, със специфично чувство за хумор и доверие към усещането на мига, които изискват внимателно гледане и съпричастие, тъй като някак по особен начин - през "страничен вход", със специфично усещане за екранен почерк, ни вмъква в българската народопсихология и мистика.
В отличие от този вид филмово "забавление", доказаният майстор - лечител на нашето засега неизлечимо съвременно общество Стефан Командарев, затваря социалния кръг. С новата си черна комедия "В кръг" (която излиза на 8 ноември по екраните) той отправя тежката си художествено-публицистична артилерия право към същината на социалното Зло, с всичките му възможни изяви, само с три полицейски патрулни коли, кръстосващи улиците на спяща и нищо неподозираща София. Трагикомизмът, бликащ от умело заснетите от оператора Веселин Христов дълги кадри (епизод-кадър) придават на актуалната и многопластова проблематика органичност и извикват масово съпричастие: наградата на публиката. Първокласният актьорски ансамбъл, включващ Ирини Жамбонас, която след вече завоюваната Голяма награда за женска роля на МКФ в Сараево тук бе удостоена безспорно с приза за най-добра актриса; Стефан Денолюбов, Иван Бърнев, Павел Поппандов, Герасим Георгиев-Геро и др., е прегърнал подбраната поетика на делника и непосредствено въвлича зрителя в автентизма на герои и ситуации след три десетилетия "преход", който звучи абсурдно.
Радостна изненада поднесе младата режисьорка Светла Цоцоркова с втория си филм "Сестра". Пълнометражният й дебют "Жажда" заяви на екрана един своеобразно деликатен подход при изследване на темата за бягство от самотата, за необходимост от човешка топлина; за делнично щастие. В новата творба виждаме продължение и надграждане на тази проблематика. Но тук копнежът за обич е издигнат на по-висока степен. И в двата си филма режисьорката проследява герои, оцеляващи на ръба на маргиналността, и води зрителя през съдбите им. Този вид независимо кино, създадено с минимален бюджет и с приятели от цял свят, се превръща в нашенска тенденция. Той все по-често ни среща с екранни открития на герои, какъвто е случаят с Моника Найденова, за която специално е написан сценарият. А талантливата камера на Веселин Христов, спечелил с този филм наградата за най-добър оператор за високоестетическа визуална концепция, живописно ни потапя в оранжево-червеникава, глинена тоналност, която се врязва в съзнанието ни. Плътната драматургия "копае" едновременно в глината и в пластовете на човешката душа.
Отделно внимание заслужават ярките, уверени дебюти на пълнометражния екран: "Снимка с Юки" на Лъчезар Аврамов, "Лошо момиче" на Мариан Вълев, "Котка в стената" на Мина Милева и Весела Казакова, "Обичам те, Бойдин" на Борислав Михайловски и сатирата на шоубизнеса "Екшън" на Радослав Илиев. Ще спра дотук с пълнометражната програма, за да отделя заслужено място и на късите произведения, чиито постижения тази година бяха по-скромни. Сред тях на вниманието ни се наложи с художествената си завършеност 20-минутната "Нина", която донася трета "Златна роза" на младия режисьор Христо Симеонов (след "Синът" и "Гората на Димо") за успешна симбиоза между автентичност и въображение, за нежно и честно отношение към героите, извеждащи основната тема: как да се отнасяме към престъпниците и опита им за катарзис. Все по-рядко срещаната гражданска активност у нас е своеобразен апел към обществото. В "Ноември ще бъде май", сниман в Корея, Яна Лекарска отново след "Тук и сега" показва умение да води екранния разказ и да гради характери с корейски актьори, които явно й вярват и я подкрепят. Колебаейки се между два финала, тя избира по-светлия, по-оптимистичния. Към любопитна тема се насочва с първия си филм "Инсомния" Радослав Камбуров: за шампион в компютърните игри, страдащ от странна болест, която му пречи да разграничава реалния свят от виртуалния. Героят е изправен пред съдбоносен избор, който ще реши живота му. За мен най-запомняща се като визия е половинчасовата новела "Дом" на Димитър Кутманов. С осмислен артистизъм и портретни характеристики авторът ни приобщава към корените на нашата народопсихология, към вкуса, обредите и ритуалите на миналото ни, които продължават да битуват. Чудесна безсловесна киновизия и човешки състояния, които могат да бъдат постигнати само със снимане на лента. Със завършена органична цялост и изведено послание се отличават дебютите "Барут" на Петя Иванова и "Иван" на Надежда Христова. Във втория се запомня умелото превъплъщение на Иван Бърнев (отново!), чийто герой живее в миналото и се губи в настоящето, но чрез абсурдни ситуации успява да се преоткрие. Интерес представляват и "Изчезващ вид" на Николай Тодоров, и "Френско кино на Галина Георгиева. Повечето от останалите новели звучат като академични упражнения: те са или излишно удължени, или неизяснени като концепция. А късата форма е изключително благодарна, особено за младите, които идват с любопитни идеи и хрумвания, но с оскъден опит. Именно в този формат, на който трябва да се обърне по-голямо внимание, те могат да заявят възможностите си за насочване към Големия екран.
Цялостната програма оставя у мен усещането, че на нашето кино сякаш повече му подхождат "малките" филми, за "малки" човеци, които ни водят към твърде значима вътрешна Вселена.