За кокала

Защо в тази държава, наречена България, не може да има нещо хубаво, построено с труда на милиони хора? Навярно си задавате този въпрос всеки ден. И всеки ден пред очите ви изниква поредният пример, че това, което сами си направим, никой друг не може да ни го направи.
Вчера правителството прие разпореждане Националният дворец на културата, който 30 години е символ не само на столицата, но и на културните ни и национални достижения, да се преобразува в еднолично акционерно дружество.
През последните 20 години НДК изобщо не може да се оплаче, че е далеч от фокуса на новините. И за хубаво, и за лошо. И с подозрения, и с отличия. Прибързаните оценки и заключения, също като категорично еднозначните квалификации и обвинения, като по неписано правило едва ли са най-верните. Има кой да казва в тази държава кое е законно и кое - не. Вчерашното решение на кабинета за уникалния замък, който все пак е собственост и притежание на този народ и на тази държава, най-малкото предизвиква доста въпроси и притеснения.
Не сме адвокати нито на НДК, нито на разбралия вчера от новините за промяната в собствеността генерален директор Христо Друмев, но имаме право да споделим съмненията, които витаят из въздуха. Самият Друмев нееднократно е казвал, че в последните години има поне 20 опита за приватизация на НДК. Чували сме и уверенията на настоящия културен министър Вежди Рашидов, и на финансовия министър Симеон Дянков вчера, че дворецът няма да се приватизира. Но не е ли именно образуването на ЕАД първата и най-лесна стъпка към последващо разпарчетосване и приватизация на НДК? Преди време ГЕРБ направиха такъв опит, тогава скочиха интелектуалците и намерението им се провали. Не е ли демократично, нормално, задължително дори за подобен символ като НДК, от национално и обществено значение, да се направи широка дискусия, да се потърси мнението на различни слоеве? А не тихомълком да се предприемат спонтанни решения. И правителството да слага ръка върху НДК, за да направи "държавните активи максимално ефективни". Звучи като приказка. Но за какво да са ефективни активите на НДК - за да пълнят бюджета на Министерството на финансите, а след това на културата? Вместо да е обратното, както се полага на един национален център. Защото, ако съдим по думите на Христо Друмев, през последните 20 години държавата не е дала и лев за НДК. Но сега иска да докопа кокала. Дали държавата, при това тази държава - на Дянков и сие, е най-добрият стопанин? Въпросът не се нуждае от отговор, защото примерите говорят достатъчно ясно.
Трябва ли да живеем с очакването, че един ден ще се събудим и НДК няма да го има? Но ще има няколко души, които ще бъдат особено щастливи и максимално удовлетворени от поредната успешна антикризисна мярка? Мярка, която ще им позволи да сложат ръка върху активи, надхвърлящи според някои изчисления 2 млрд. лв.? Активи, които се намират на възможно най-апетитното място в София? Активи, гарнирани с модерни съоръжения и инфраструктура, на които цял свят завижда? Активи, които всъщност са изградени с доброволния труд и усилията на милиони българи.
Днешните управляващи няма как да знаят това. Някои от тях тогава навярно са били "задушавани от червените връзки". За други чувството за национално достойнство и гордост отдавна е потъпкано. Какво им пречи тогава, в името на една хрумка, наречена антикризисна мярка, да разрушат нещо, запазено и функционирало десетилетия? Нищо.