НЕ КУЧЕ, А ДЕТЕ В ЧЕКМЕДЖЕ

Един от най-хубавите ни филми за деца (заснет с извинение по време на тоталитаризма) се казваше "Куче в чекмедже". Той ме накара (с емоционалния си заряд) да завидя, доколкото колегиалното ми благородство позволяваше, на авторката на сценария Рада Москова, моя добра позната от младежките години и доказателство, че синът й Теди Москов не е поникнал в Сахара. Незнайни асоциативни пътища ме върнаха към това заглавие, когато гледах по Московската телевизия предаването "Беби-бокс".
Това предаване информираше зрителите, че вече и в руските градове Сочи, Новоросийск и още два, които не успях да запиша, е въведено такова социално или не знам как да го нарека "изобретение", вече изпробвано и действащо в Германия, Чехия, Швеция и Япония. То представлява кутия (бокс), инсталирана до родилния дом, където излизайки с новороденото си бебе в ръце, ако то по някаква причина е нежелано, майката може да го остави и да си тръгне оттам "ни лук яла, ни на лук мирисала".
Този бокс (наречен от мен чекмедже) е добре обзаведен с чист въздух и температура, подходяща за малкото човече, както и с бърза сигнализация, че там има "посетител", за да бъде той бързо прибран и ограден с необходимите грижи. Така майката остава анонимна, а детето може да бъде осиновено от жадуващи за рожба хора без каквито и да било бюрократични пречки.
Не е трудно човек да прозре хуманните подбуди на такова "изобретение", които са ръководили изобретателите му. Невъзможно е обаче да разбере, да вникне в душевността на майките, които ще го използват. От една страна, няма начин в повечето случай сърцата им да не се късат от колебание и мъка, но така поне ще знаят, че детето не е подложено на риск за живота му, както, ако е оставено до някой вход или до кофа за боклук. От друга страна, и тези майки, и ние знаем, че живеем в двайсети първи век, в общество самоунищожаващо се, но надживяло предразсъдъците на миналото, легнали и в основата на много литературни произведения. Написах думата "литературни" и направих връзка с друга нова инициатива - да се оставят на определено място книги, които са прочетени от досегашния им собственик, за да ги вземат оттам и ги четат още любители на писаното художествено слово. Аналогията ми не е особено сполучлива, защото бебето не е нито книга, за да се разделиш с нея, нито кученце, за да го криеш в чекмедже, но човек (поне аз) не е в състояние да избира мислите и аналогиите, които идват в главата му!
Връщам се на темата. Има нещо, което ми пречи да завиждам на майките за това хуманно нововъведение "беби-бокс", което им е предоставено. Наистина то дава шанс на детето за по-нормално съществуване, каквото може би самотната майка не би му осигурила в жестоките наши дни, но я осъжда на доживотен упрек към себе си, че се е лишила от такова богатство! Освен ако обществото ни до такава степен се е дехуманизирало, че има жени, лишени от естествената си емоционална същност.
Ако е така, какви са причините да се стигне дотам? Какъв е смисълът от фантастичните научни чудеса, които ни донесе цивилизацията, ако те ни лишат от елементарната човещина? Отново ли ще се качваме по дърветата и ще се връщаме в пещерите? И ще се изяждаме (унищожаваме) помежду си, както и маймунските ни прародители на са го правили? Тези въпроси си ги задавам не само аз. Пък някои, усърдно подпомагани от разни човеконенавистнически секти, оспорват даже смисъла на човешкия живот! А тези секти са част от непрестанно растящата престъпност, нехайството към която не е наша национална привилегия, а е всекидневие и на Щатите, и на Скандинавия, на цял свят...
На следващия ден гледах друго телевизионно предаване - този път за постиженията на науката в продължаването на човешкия живот и изфукването на работещите в тази насока едва ли не да постигнат безсмъртие. По-интересни от всички пояснения ми бяха коментарите. В тях имаше въпроси като "Няма ли да им доскучае на безсмъртните вечния живот, кому е нужен той?" А  някакъв кръг от противници на тези учени наричали живота "обременяващо хората задължение"! Ако се интересува някой от моето мнение, аз се чудя и на едните и на другите. Смятам за редно да си живеем живота, да го ценим и пазим, да се лекуваме, когато се наложи, да го продължаваме, но чрез децата и внуците си и да не роптаем срещу законите на великата природата.