Голямото семейство на актьорите

Пиша "актьорите", а не "артистите", защото втората дума има по-широк смисъл. Артисти са и художниците, и музикантите, и всички творци и изпълнители от сферата на изкуствата. Наистина те си приличат по нещо и можем да ги съберем в едно по-голямо семейство, но в тези редове имам предвид хората на театъра - онези, които прекарват по-голямата част от живота си на драматичната сцена и около нея или са й близки сътрудници.
Хрумна ми да напиша за тях, след като оставих букетчето си при многото други цветя, отрупващи ковчега на Сава Хашъмов във фоайето на Народния театър. Това стана миналата събота. Повече от 40 години този чудесен артист и човек игра на националната ни сцена. А сякаш вчера беше, когато се чу за онзи талантлив младеж, който още студент в академията беше изиграл мечтаната от всички актьори роля на Хамлет.
По-късно имах щастието да гледам много пъти Сава Хашъмов на сцената, където е влизал в кожите, по-точно в душите на най-различни, от трагични до комедийни, образи, или да го слушам да рецитира поезия и да бъде жив мост между автор и зрител. Разбира се, най-голямо удоволствие и радост изпитах, когато го видях го в моята пиеса "Писмото", поставена в Театър 199 от режисьорката Лена Ченчева. Негови партньорки бяха актрисите Таня Масалитинова и главно Лилия Райнова, в чиято героиня (съвсем младо момиче с трагична съдба) също младият герой, когото той въплъщаваше беше безумно, приказно влюбен.
Сякаш и сега чувам хлапашки наивните му думи, промълвени с искреност и драматизъм, на които не може да не се вярва. "Струва ми се, че съм те търсил цели столетия - уверяваше той любимата си... - Раждал съм се и понеже не съм те намирал на Земята, не е имало за какво да оставам на нея. Идвал съм пак след два или три века и пак съм започвал да те търся... За да те открия едва сега. Малко късно..." Това са едни от най-вълнуващо изречените мои слова, които са прозвучавали от сцената. Покланям ти се за тях и за всички твои докосвания до душите на зрителите, скъпи Сава. Сега ще трябва да ме почакаш горе, преди да разменим отново нашия традиционен поздрав: "Здравей, мой авторе!" и "Здравей, мой актьоре!"
Всеки път, когато изпращаме някого от голямото семейство на артистите или от по-тясното - на актьорите, имам чувството, че се разделяме с истински близък роднина. Напоследък напуснаха грешната ни Земя Юли Стоянов, Велко Кънев, Иван Андонов. За съжаление с никого от тези трима не съм имал обща работа, но пак съм възприемал загубата им като загуба на човек от семейството. Така съм скърбял и когато разбера за смъртта на по-малко известни артисти от цялата страна. Все още имам много приятели в театрите, подложени днес на участие в демократичните реформи!
И за да изляза от тъжния тон, който подхванах, ще припомня за онази млада актриса, която със или без основание одумвали за някаква била или не била любовна връзка. "Не се ядосвай, моето момиче! - посъветвала я една актриса от по-зрялото поколение в състава. - Всички в съсловието така или иначе сме едно голямо семейство!"
И съвсем естествено е в това семейство да има такива, които ще играят царете с техните драматични роли, и такива, които ще им помагат по-леко да решават проблемите и да изживяват трагедиите си. Но общо взето завистта, поне според мен, не е разпространена, колкото в други области на живота. И ако съм прав, това е така, защото всички ние от голямата семейство преследваме една цел, която на истинските артисти им иде отвътре. Това е целта да развълнуват зрителите си, да ги развеселят с комедиите си, а с другите представления да ги накарат да се замислят над своя живот, но и в единия, и в другия случай да обикнат малко повече доброто и красивото.
Тази мисия на театралното семейство е особено важна днес, когато безкрайният преход, неизвестно към какво, направи понятия като "доброто" и "красивото" твърде относителни и криворазбрани (както цивилизацията, блестящо осмяна от един мой доста по-стар колега). Други "роднини" (пак от актьорската черга) са ме питали, не смятам ли, че прекалено голяма част от онова, което се качва сега на сцените, е твърде комерсиално и непълноценно. Фактът, че то се харесва от мнозина, е прекрасен повод да се замислим...