Годините са по-дълги мигове

Днес е 27 януари 2012 г. Точно преди три години без три дни, тоест на 30 януари 2009 г., в любимия за вас, драги читатели, и за мен вестник ДУМА излезе първата ми петъчна колонка. В нея разсъждавах върху факта, че две британски ученички се направили на блондинки, и върху обществения отклик на този факт. Спомням си отговора, който дадох на главния редактор, когато, калесвайки ме за колумнист, поиска да разбере дали ще мога, а аз му отговорих като онзи, дето го попитали дали може да свири на пиано: "Не знам, не съм опитвал".
Ако се съди по оценките, които съм получил за тази си дейност през изтеклите три години, и то не само от харесващите ме червени бабички, а и от "цивилни" хора, излиза, че съм успял. Поне донякъде. Благодаря на всички, които харесват писаното от мен, а още повече на онези, които съм ядосал с някои свои критични редове и те естествено не са си мръднали пръста за отстраняване на посочените техни пропуски или слабости. Затова една от колонките ми беше озаглавена "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша".
Когато пиша тези си съчинения, спирам някъде по средата, за да си почина, и през това прекъсване гледах по телевизията едно дело (съдебно), в което се доказва безсилието на обикновените хора у нас да се преборят с някакъв смятащ се (и се оказва такъв) всесилен тип от горния етаж, който наводнява дома им, прави го почти необитаем, заплашва ги и т.н. За изненада на абсолютно всички обективни присъстващи, молбата на потърпевшата ищца се отхвърли от съда. И тя беше посъветвана от не по-малко изненаданата телевизионна водеща... да си продаде апартамента. Следващият съвет от съдебната ни система и обществения ни ред към всички нас навярно ще бъде да си продадем Родината.
И дори да не я продаваме, а да я харижем или унищожим. По този въпрос се бях наканил да се заям с моя и на всички мои истински сънародници "любимец" - посланика на Съединените американски щати у нас Джеймс Уорлик, но го съжалих, че братята сърби се канят да уволнят неговата съпруга и колежка от Белград.
Чудя се на началниците му, които се предполага да са по-умни от него - не се ли досещат, че със своята несъответстваща на световната дипломатическа практика нахална, нагла активност той не само компрометира поста си, а и вреди на малкото български симпатии към родината им. За такъв като него нашият народ и в частност бабата на Тодор Коруев биха се изразили, че си завира носа, където не му е работа. Не че и предшествениците му са били съвършени, но той мина всякаква граница. Неговият тепегьозлък може да се сравни само с поведението на министър Цветан Цветанов, който приема всички обосновани с доказателства заплювания върху него като бистра роса и продължава да ни обяснява колко добре работи службата му и как всичко е наред...
    Позволявам си да пиша такива критични думи, защото те са неотменна част от широкия жанр на колумнисткото съчинение. Един от героите в "Черна книга" на големия турски писател Орхан Памук е автор на вестникарска колонка и за него романистът казва, че "темите му са най-различни - битието, географията, историята... От всекидневните новости до философски разсъждения, от спомени до социологически изследвания". В сферата на интереса и любопитството на колумниста попада всичко - от общинските проблеми, от облика на новите улични лампи например до проблемите на цивилизацията, до дискусията за мястото на Турция между Изтока и Запада. Според Орхан Памук най-успешни колумнисти са скандалжиите, които постигат славата си благодарение на своята полемичност, на своя кураж и на своята откровеност. Той дава за пример големия майстор в този жанр Четин Алтан, който през последните четирийсет години е съден близо триста пъти от държавата. "Нашата история - пише Алтан - е история на нашите недостатъци". И говори за всичко, което може да хрумне на човека - от демокрацията до модерния капитализъм, от романтиката до индивидуализма и свиренето на пиано, от изобразителното изкуство до прозата, до шапката на Ататюрк и т.н.
    Скромни съчинители като мен могат само да завиждат на такива свои колеги (на перата, не на арестите им). Колумнистът не се ласкае от мисълта, че ще направи живота по-справедлив и лесен, но той е радостен, ако чуе читателя да казва: "И аз мисля така". И да го ядоса или пък зарадва с темата, която е избрал, и с коментара си по нея.