Съмнения по аналогии
/ брой: 182
Добрата медийна врява с мощите на Йоан Предтеча опроверга тезата, че Вярата няма потребност от доказателства. Но тя ни напомни отново що за човеци сме българите. От една страна, категорични идентификации на свети предмети, които обикновено се обявяват за истински след многогодишни проучвания. От друга, срещаме безразлично отрицание, също слабо в аргументацията си. Да не би наистина, защото откривателите са тези, а не други! Двете противоречиви реакции са забележителни в своята позната общност. Те вплитат вкаменени черти от отколешни битови традиции. Прибързани мании за световна значимост. Отсреща - пореден израз на нашенска злоба, нанесла ни повече беди, отколкото всичките "съюзници-разбойници". От телевизията разбрахме как ще спечелим милиони от тази библейска находка. Защото към нас ще хукнат Божиите поклонници с пачки пари за съприкосновение с Вярата. После чухме, че откриването на мощите е уникално събитие в българската(?) история. Нищо необичайно. Надарен писател твърдеше, че на Кръста самият Исус мълвял съмненията си на български език. А все пак масовото поклонение пред въображаемите части от Кръстителя е трогателен знак на надежда. То свидетелства колко много ни липсва преживяване, различно от зрелищата на светска сватба или полицейска акция.
Ние, непросветените, чинно очакваме да се произнесат за това чудо специалистите от близо и далеч. Дано да е утвърдително. Всички българи биха били ако не щастливи, то доволни от това. Но все пак приказката с истините на Овчарчето ни прави интуитивно предпазливи. Нали помните "откриването" на ковчега на Ной. Ако тогава в тази вече позабравена случка имаше капка автентичност, повечето телевизионни програми по света щяха да прекъснат предаванията си, за да обявят сензацията. Те евентуално биха отбелязали и погребението на цар Калоян като средновековен европейски крал, стига да беше стопроцентово истинско. Преди десетина години в един хисарски хотел присъствах на възторжена конференция за бъдещето на тракийското светилище в Старосел. На нея същите авторитети предсказаха как след още десетина години там ще има хотели с казина и хеликоптерни площадки, обслужващи поразените културни туристи от света. Ние, завистниците, мълчахме, за да не развалим видението. Е, хеликоптери, хотели и казина няма, поклонничество - също. Предполагам, че поне ужасният път дотам отдавна е оправен. Евентуални съмнения идват по аналогия. Въпреки че аналогията е просто доказателство.
А един неудобен въпрос продължава да ни изнервя, колкото и свенливо да го отбягваме. Защо при дългогодишни усилия да изтъкнем великолепието на нашето културно наследство, то не получава онзи резонанс в чужбина, който заслужаваме. Защо нашата изключителност не е честа тема на откривателската телевизия "Дискавари" или "Хистори Ченал", или поне на СиЕнЕн? Въпреки експозициите от Лондон до Токио, още от тоталитарни времена, въпреки ласкателните (често и протоколни) отзиви за културното богатство по нашите земи. Може би защото изтъкваме това великолепие по толкова натрапчив маниер, че вместо възторг срещаме дискретно скривана снизходителна усмивка. Носим тъкмо това общо балканско "най...", което няма сравнителна точка. А няма стойност без сравнение. Когато преувеличаваш постижение, тогава не приемат и другите истински.
Какво ще накара чужденец турист да предпочете България пред замъците по Лоара, "свещените камъни" на Атина, Рим и Луксор, красотите на Шотландия, манастирите на Португалия, двореца Алхамбра край Гренада и пр. Как да победим тази конкуренция без плажните пясъци, евтиния алкохол и достъпните момичета? Екскурзионните беседи са добри, но тях ги има навсякъде. А изправени пред Мадарския конник, самите ние се взираме към обекта с въпрос: "Къде беше това нещо точно?" А то ни е емблема. Не зная дали чуждият турист, освен ако не е тънък познавач на предхристиянска Европа, ще се взира. Ако тогава остава само културната екзотика, има си и Камбоджа, Черна гора и Тайланд, чиито исторически култури не са по-малко стойностни от нашите. Тогава какво ще го привлече туриста?
Тук ще го впечатли изненадата от собственото му невежество. Очарованието на неизвестното, което е равно на известното, а в някои отношения стои над него. А също и усещането, че това значимо наследство има продължение чрез облика и поведението на приемното население. Защото стойностите на културното наследство е условие, а не гаранция за съвременна значимост. Тук стигаме до основен въпрос. Може ли една културна репутация от миналото да буди респект към съвременните обитатели на същите земи. Може, но не е достатъчно. Това, че имаме най-старото злато, още не ни прави граждани на света. Ако всичко се признава по "най-стара" история, най-почитаните държави днес следва да са Йемен, Ирак или Етиопия. Сърбите бяха заклеймени и бомбардирани през 1999 г., въпреки че на Липански вир край Дунав са най-старите признаци на хомо сапиенс. Дори Гърция бе бойкотирана като туристическа дестинация при режима на полковниците. А за гърците учи всяко дете от Нова Зеландия и Исландия. Ако доказваме приоритети само с историческа топография или ономастика, стигаме тревожно далеч, където невинаги ще ни е удобно. Такава далечина невинаги е ласкателна за нас. Така че мощи, руини, надписи и рисунки са свещени дори и когато са чужди. Но за гордост поради тях следва да има и съвременност, която потвърждава, че сме техни подходящи наследници.