Макондо

Написах тези редове в ранната утрин, когато научих за кончината на Габриел Гарсия Маркес, великия майстор на магическия реализъм и автор на "Сто години самота". Разказът за седем поколения хора с повтарящи се имена Аурелиано и Хосе Аркадио Буендиа е общочовешка. Тя се развива в измисленото Макондо, но непрекъснато ми напомня за страната, която познавам най-добре.
Винаги съм си мислил, че България е имала успешни и неуспешни периоди на развитие. Като най-добри години ми се виждат тези след Освобождението през 1878 г. до Балканската война през 1912 г. Оттам нататък е броеница от национални катастрофи. Поражението в Междусъюзническата война през 1913 г., Първата световна война, царската диктатура, Втората световна война, сталинизма, соца и прехода дойдоха много на България. Общо те са повече от сто. Като при героите на Маркес предразсъдъците и неспособността да обичаш са белязали много политици, и като в "Сто години самота" революционерите стават диктатори.
Вярно е, че през годините на соца България се индустриализира и българите повишиха жизненото си равнище. С това България е различна от страните от Централна Европа, които имаха промишленост, преди да попаднат в съветската сфера на влияние. Но при референдум през 1946 г. с руски войски на наша територия не е могло да се постигне друго освен обявяване на "Народна република". В Ялта трите големи се бяха договорили във всички освободени страни, сателити на Оста, да проведат свободни избори. Явно Чърчил и Рузвелт са били много наивни. Нямам представа дали при последните женевски договорености за Украйна Аштън и Кери са имали предвид този исторически урок. Възможно е да са го забравили, или изобщо да не им е познат. Когато започнала да върлува чумата на забравата, Хосе Аркадио започва да слага етикети на всички предмети, за да не им забрави имената.
Десните диктатури и марксистките революции белязаха творчеството на Маркес. Подобно на Маркес сърцето ми е вляво. Във фамилната си история имам Маркесови герои, които, без да знаят, са се сблъскали с магическия реализъм. Могъл съм и да не се "случа".
Моята баба по майчина линия, като дъщеря на царски генерал, е придружавала семейството си в църквата Света Неделя и е била ранена в атентата, а чичото на баща ми е издирван от Гешев за връзки с организаторите му, но десет години по-късно е бил разстрелян заедно със съпругата си по заповед на Сталин. Майка ми и двамата й братовчеди - партизани от Босилеградския отряд, присъстваха в същия храм на опелото на вдовицата на генерал Луков, защото и тримата бяха племенници на генерала. Не е ли това Маркесова проза, или българско Макондо?
Майка ми и вуйчо ми, нейния брат, след 1989 г. бяха в противоположни политически лагери. Днес всички споменати, без вуйчо ми, са покойници, но той замина за Америка, а противопоставянето остава същото.
Когато в Макондо завалява дъжд, това продължава четири години, единадесет месеца и два дни. У нас преходът продължава вече 25 години, но дори в санскритските пергаменти на циганина Мелкиадес липсва знак кога ще се появи светъл лъч на хоризонта. Нови и все по-гъсти слоеве мътилка объркват главите и сетивата на българското племе.
Лудостта и самоубийството съществуват не само във въображението на Маркес, те са широко разпространени социални феномени. Подобно на Макондо и родните места могат да запустеят, подобно на банановите гори и джунглата нашите борови и дъбови гори вече отстъпват място на пустинята. Казано е: останалите живи ще бъдат изядени от мравките. Хосе Аркадио се страхува да остави поколение, защото има свинска опашка и се страхува, че може да я предаде на поколенията. Впрочем с основание, защото така и става. Ама нашите свински опашки също се предават от поколение на поколение. Кога ли ще я изтръгнем от мозъците и душите си?
Водим се от сбъркани стремежи, оставяме се да ни носят течения, които не водят доникъде, и докато се осъзнаем, ето че земният път свършил. Понякога се досещаме какво трябва да направим, но не намираме смелост. Маркес не е имал дребната сума, за да изпрати ръкописа на "Сто години самота" до издателя, чудо е, че я е намерил. Дали щеше да го напише, ако беше българин, или щеше да реши, че няма смисъл? Нашето Макондо е по-задръстено от другите, тинята му е по-гъста. Сигурно, защото нашата история е по-сложна от тази на Латинска Америка. Защо скочих да изразявам своето огромно уважение към Маркес, когато вече го няма? Осъзнаваме, че имаме нужда от важните за нас хора, когато ги загубим.
Най-главозамайващото изречение в световната литература е това, с което започва "Сто години самота". Магия е, че който го прочете, прекрачва вътре в Макондо и не може повече да излезе. Цитирам го по памет и в свободен превод: "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендиа щеше да си спомни за ранната утрин, когато баща му го заведе да види леда."