Карибска криза в Източна Украйна

В момента кризата около Украйна върви по две писти, които на моменти се сливат, но пак се разделят - те са Донбас и руските „червени линии“ в тази страна и изобщо в Източна Европа. Кризата се движи и в две противоположни посоки – на ескалация и деескалация.

Минските споразумения от 2015 г. са главният инструмент за разрешаването на възникналия тогава конфликт за Донбас. Те са подписани от Украйна и Русия, а гаранти са Франция и Германия. Съгласно документите самопровъзгласените Донецка и Луганска народни републики (ДНР, ЛНР) не минават към Русия, а остават в Украйна, но с правата на широка автономия. Споразуменията предвиждат и график за изпълнение на отделните клаузи и ако всички те се спазваха, за конфликта вече да сме забравили.

Работата обаче е в това, че макар да се е подписал под споразуменията, Киев от самото начало не възнамеряваше да ги изпълнява. Той или нарушаваше, или саботираше, или преиначаваше, или провокираше договореностите както в политическата, така и в чисто военната им част. Според ООН досега в конфликта са загинали над 13 000 души, от които 3500 са цивилни жертви на непровокираните обстрели от Киев срещу граждански обекти. САЩ и Западът си затваряха очите за това му поведение, а това го насъскваше не просто да продължава в същия дух, но вече и да отрича Минските споразумения и да заложи на нахлуване в ДНР и ЛНР и на военното решение на проблема.

От септември ДНР и ЛНР предупреждаваха, че струпаните от Киев военни сили по т.нар. линия на съприкосновение (400 км дълга) представляват подготовка за военно нахлуване. Тези сили вече извършиха атаки със закупените от Турция безпилотници "Байрактар", похвалиха се и с използваха и получените от САЩ противотанкови ракети „Джавелин“ („Копие“). Впрочем двата вида въоръжения са забранени от Минските споразумения. Отделно украинските командири в конфликтната зона на Донбас са получили  разрешение от висшето командване да стрелят по своя преценка.

По-късно се появиха първите съобщения за струпването на руски военни части край Украйна, която в отговор също изпрати своя войска по границата.

Кремъл отхвърляше обвинения за нашествие в Украйна, но и не отрече в прав текст струпването на войска. От отговорите му обаче ставаше ясно, че подготвя не агресия или завземане на украинска територия,

а да се притече на помощ на ДНР и ЛНР,

ако Киев ги нападне пак в нарушение на Минските споразумения.

Така или иначе в Европа бе раздухана предвоенна психоза. Заговори се дори, че бойните действия щели да пламнат през януари, евентуално февруари.  Последните седмици заваляха страховити закани на САЩ и Запада срещу Русия, че ще плати ужасна цена, ако извърши агресия срещу Украйна. Институции, политици, политолози и медии на Запад се надпреварваха да обработват общественото мнение с разсъждения за тези заплахи.Но най-конкретен като че ли бе президентът на САЩ Джо Байдън, който пред журналисти разкри, че е казал на Владимир Путин по време на 2-часовата им видеосреща за дислоцирането на американски и натовски войски в страните от Букурещката деветка Б-9 при руско нашествие в Украйна. (В „деветката“ влизат България, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Чехия и Естония). По думите му „ние имаме святото задължение да ги защитаваме от всяко едно нападение“. Тук Байдън манипулативно вкарва украинската криза в трасето на руските „червени линии“, защото на всички е ясно, че Русия не смята да нахлува в никоя от страните от източния фланг на НАТО. В същото време, на уточняващ въпрос президентът отвърна, че изпращането на американски войски в самата Украйна изобщо не се допуска във Вашингтон. Твърдението му прозвуча страхливо, но и трезво.

В САЩ обаче се чуха и крайни предложения. Пред „Нюзуик“ сенаторът републиканец Роджър Уикър смята, че Вашингтон не трябва да изключва и ядрен удар в отговор на руската агресия спрямо Украйна. „Надявам се президентът да не изключва възможността за такъв вариант“, цитира го списанието.

Бившият главнокомандващ НАТО Джеймс Ставридис предложи пред агенция „Блумбърг“ флотилията от американски кораби, базирана в испанската база Рота, да бъде прехвърлена в Гърция и да започне редовно дежурство  в Черно море.

Отделно Байдън заплаши Русия и с нова тактика на водената срещу нея хибридна война: „Абсолютно ясно дадох на президента Путин да разбере, че ако нахлуе в Украйна, то икономическите последици за неговата икономика ще бъдат разрушителни. Ще платите ужасна цена“.

Ако се съди по коментарите на Запад, цената ще е задушаването на руската икономика със „санкции от ада“. Първо, Германия ще бъде изкомандвана да погребе „Северен поток 2“. Второ, ще бъде забранено конвертирането на рубли в долари, евро и паунди. Трето, ще се въведат още санкции срещу финансирането на „Газпром“, “Роснефт“ и дъщерните им компании, предвиждат се и секторни санкции срещу добивната промишленост и металургията, най-големия руски застраховател „Согаз“ и товарния превозвач "Совкомфлот".  Накрая ще бъде задействано и далекобойното хибридно оръжие SWIFT или изключването на Русия от световната платежна система. 

Тук няма как да се избегне паралелът с икономическото задушаване на СССР или с хибридната война срещу него от страна на администрацията на Рейгън (1980-1988 г.). Макар че най-масивният пирон в съветския ковчег бе забит от онези, които са искали уж да спасят СССР – имам предвид превратаджиите от 1991-ва. Да, последният гвоздей бе забит от лидерите на Русия, Украйна и Беларус в Беловежката гора, но той бе неизбежна последица от превратаджийския пирон. Всичко това обаче бе последица от хибридната война на Запада срещу Москва.

По пистата за „червените линии“ Путин даде ясно да се разбере на Байдън, че няма да приеме превръщането на украинската територия в пряка заплаха за страната му от САЩ или НАТО. Няма да приеме ударни въоръжения пред прага на Русия, което ще рече в държавите от Б-9, защото така американски или натовски ракети ще могат за 5-9 минути да ударят Москва. По тази причина Русия не приема разширяването на НАТО с Украйна или Грузия.

Знаем какъв бе и отговорът на Байдън – не признава никакви червени линии по въпроса за Украйна и всяка страна има право да влиза в каквито си иска съюз.

На свой ред Москва също предупреди за тежки последици, ако Западът не се съобрази с „червените ѝ линии“. Нищо чудно, ако тези последствия бъдат кръстени „отговори от ада“. Няма да е изненадващо, ако Русия затегне газовото кранче за Европа или ако се върне към ракетите със среден обсег, ако изобщо приведе в бойна готовност част от ракетния си потенциал, включително и най-новият, срещу мишени в страните от Б-9, както и срещу САЩ, било на или извън американска територия. Това ще важи и за Военноморския координационен център на НАТО във Варна.

И така, и по двете писти предвоенната ескалация достигна почти върховата си точка.

Но на 7 декември започна обратният процес,

тогава президентите Владимир Путин и Джо Байдън проведоха преговори във видеоформат. Тогава всъщност бе даден старта на деескалация чрез дипломация. Кой знае дали след години историците няма да пишат, че това е бил стартът и за цялостното разплитане на донбаския възел! На Путин не му е било трудно да изреди украинските нарушения на Минските споразумения, защото те са очевадни. И заради тях все още продължава конфликтът в Донбас.

Момент от срещата на Джо Байдън с Владимир Путин

По втората писта той е представил позицията, че страната му иска юридически гаранции за неприемането на Украйна в НАТО и най-вече за неразполагането на ударни въоръжения там и в другите съседни на Русия натовски държави. Но наред с ясно изразените позиции на двете страни, другият и несъмнено по-важен резултат от среща бе договореността на президентите да се разгледат взаимните претенции от техните екипи с явната цел да се потърси приемливо решение. В тази връзка Байдън изпрати в Киев, Москва и Брюксел зам-държавния секретар г-жа Карън Донфрид и проведе консултации с Европа. Чу мнението и на финландския президент Саули Ниинистьо, който се нагърби с ролята на посредник в качеството му на титуляр на Хелзинския акт от 1975 г., третиращ и европейската сигурност. След това Ниинистьо говори и с Путин, а в началото на месеца заяви в интервю за „Файненшъл таймс“, че  „най-важното е вие да не провокирате и да не игнорирате руснаците“, тоест натовският Запад да се съобразяват с националните интереси на Русия (Финландия не е в НАТО).

На свой ред Кремъл представи вижданията и предложенията си и пред председателя на Европейския съвет Шарл Мишел, френския президент Емануел Макрон, британският премиер Борис Джонсън, новия германски външен миистър Анналена Бербок и пред посланиците в Москва на страни от Централна и Западна Европа. А миналата седмица представи на Запада и предложенията си за споразумение да не се разполагат край границите ѝ ударни въоръжения и инфраструктура, както и проектодоговор с гаранции за сигурност на всички засегнати страни.

Всичко това говори за наистина масирана дипломатическа офанзива към деескалация и от двете страни.

Всъщност Кремъл държи два коза, пред които Западът няма какво да противопостави, ако е честен играч. Относно „червените линии“ неслучайно сравняват Украйна с Карибската криза от 1961 г., която изправи света на крачка от ядрена война. Тогава шокираната Америка откри, че може да бъде ударена директно от тайно дислоцираните съветски ракети в Куба.  Тази заплаха бе нейната „червена линия“.

На свой ред президентът Джон Кенеди заплаши да бомбардира базите с ракетите, ако СССР не ги изтегли. И съветският лидер Никита Хрушчов ги изтегли, макар и не без пазарлъка за изтеглянето и на американските ракети от Турция, които също директно заплашваха страната му. Путин с основание се опасява да не изпадне в ситуацията на Кенеди, затова иска да не допусне директната заплаха срещу страната му. И ако Байдън е джентълмен като държавник, ще трябва да се съобрази с „червените линии“ на Кремъл.

Що се отнася до ДНР и ЛНР, то Русия отстоява  едно всепризнато право на демокрацията, каквото е автономията (самата тя е пълна с автономии). Примерно, жителите им да съхранят правото си да не бъдат преследвани заради руския си език. И на САЩ това не би трябвало да им е чуждо. Та нима самите САЩ не са съюз на автономии,

нима не са Съединени Автономни Щати,

които си имат законодателни събрания (парламенти), премиери (губернатори), министри или масов говорим латински език в цели части от страната.

Към момента са налице три резултата от дипломатическата деескалация. Първо, вече всички на Запад открито признават Минските споразумения като „противопожарната пяна“ на донбаското огнище. Това го направиха и Байдън, и русофобският държавен секретар Антъни Блинкън, и Берлин, и Лондон, и Париж, и Г-7 на срещата си миналата седмица. Потвърди го в Москва и Карън Донфрид, според която Байдън настоява за задължителен автономен статут на Донбас, за да се сложи край на конфликта.

Не че не са го знаели досега, но по различни причини са го премълчавали, подминавали или подценявали. Но след като Путин им представи цял списък от „минските нарушения“, вече не може да се „скатават“ от такава еднозначна подкрепа на договореностите. А това е важно, защото Украйна не мисли така. Досега тя разчиташе на тарикатското положение да „минава метър“: да нарушава споразуменията, но  наказваната да бъде Русия, която държи на спазването им. Дали обаче този номер ще минава и занапред? Президентът Владимир Зеленски бил готов да преговаря с Путин, но не и с ДНР и ЛНР по конкретни въпроси за автономния им статут. Бившият високопоставен ръководител в Службата за сигурност на Украйна ген. Василий Вовк разкритикува наскоро подхода на Киев към споразуменията пред украинската телевизия „Наш“, защото "нито президентът, нито обкръжението му схващат същността на минския процес и основите на "нормандския формат". Те са чели само извадки от това. Но там системата е много по-сложна ", убеден е той. Всъщност Украйна трябва да бъде накарана да спазва споразуменията, като спре да ги нарушава и като ги спазва комплексно, а не само извадки от тях.

Второ, всички на Запад трасират диалога и дипломацията като основен път за решаването на проблема. Говорителката на Белия дом Джен Псаки оцени като „добър признак“ консултациите на Вашингтон както с украинските и европейските, така и с руските лидери. Това е важно, защото Киев не се е отказал от военното решение в Донбас.

И трето, вече има признаци, че САЩ и Западът чуват опасенията на Русия. Външният ѝ министър Сергей Лавров заяви пред египетската телевизия TeN, че САЩ развиват диалога с Русия срещу конфронтацията. „Това, че президентът на САЩ каза, че след беседата с руския президент разбира загрижеността на руската страна, аз смятам  за положителен сигнал“, изтъкна на свой ред шефът на Руския съвет за международните отношения Игор Иванов (предшественикът на Лавров). Париж пък обяви, че е готов най-внимателно да разгледа предложенията на Москва по въпросите на сигурността в Източна Европа.

След срещата Путин-Бадън деескалацията набра висока скорост и може би вече изпреварва ескалацията. След посещението ѝ в Москва Карен Донфрид предаде на НАТО руския пакет от предложения за дългосрочни и надеждни гаранции за сигурност и Съветът на НАТО е готов да ги обдсъди при деескалация на ситуацията по границата. Цялостно обаче

деескалацията още не се е откъснала на непреодолима дистанция

от конфронтацията. Все още съотношението между двете тенденции е на кантар. Здравомислието  изисква да триумфира деескалацията, пък и САЩ си дават сметка, че Русия е по-силна с най-новите ѝ въоръжения. Изисква също НАТО да приеме руската идея за преговори по сигурността в Източна Европа.

В същото време за русофобите на Запад ескалацията е примамлива до неудържимост. Тях ги блазни, че при този вариант подготвените санкции и хибридната война  ще сринат Русия, както на времето се случи със СССР. Съответно Путин няма да дочака преизбирането си през 2024 година, което за тях е едва ли не смисълът на либералната мантра. Дали това ще се случи е друг въпрос, но нищо чудно, ако при непреодолимото изоставане на ескалацията пред деескалацията тези сили подготвят и извършат с Киев провокации в Донбас, които ще дадат повод Русия да бъде обвинена в агресия (дори и без физически да нахлуе в ДНР и ЛНР), за да бъдат стоварени върху нея „санкциите от ада“.

Москва вече предупреди за такава опасност. Но ако това наистина се случи, европейската сигурност рискува да нагази в конфронтация, от която излизането ще бъде много мъчително, може би и невъзможно.