Свободата, Санчо!

Нора Стоичкова

Има различни варианти на робство, както и начини човекът и неговата мисъл да бъдат оковани. Хилядолетната ни цивилизация се е усъвършенствала да превръща естествените човешки желания за по-добър и смислен живот в непосилна икономическа принуда. В ежедневна борба за хляба трудът от общочовешко благо, от простичката радост да съзидаваш с ума и ръцете си, се превръща в източник на обогатяване за малцина и твърде често в омагьосана битова трагедия за мнозинството. Къде по-прикрито, къде по-явно. Но навсякъде играят познатата игра на моркова и тоягата и от свободната творческа инициатива остава само горчивият спомен на несбъднатите мечти. 

На 1 май отбелязваме Деня на труда и международната работническа солидарност, на лявата идея за свободен труд и пълноценен живот за всеки човек. Но както и през 19 век, когато пламва първата национална стачка на работниците в САЩ за 8-часов работен ден, който да сложи край на жестоката експлоатация, така и днес правата на трудещите се са най-често потъпкваните. 8-часовият работен ден, поне у нас, е привилегия в държавната и общинска администрация, в държавните предприятия и институции. В частния сектор това е по-скоро пожелание. Кодексът на труда се чете внимателно само, когато някой трябва да бъде бързо и предсрочно освободен. За потъпкване на правата малцина са санкционирани, но затова пък масата от народа или е безработна, или е зле платена. Много работа срещу неадекватно заплащане е масово разпространена практика, която раздели българите на много бедни и несметно богати. Без никаква сигурност за утрешния ден.

А беше време, не чак толкова отдавна, в Народната република България, когато политиката на "трите ключа" - от апартамента, вилата и колата, бяха стандарт за благополучието на българите. А формулата за щастлив живот - 8 часа труд, 8 часа почивка и 8 часа сън - задължителна за всички. Относителното икономическо равновесие между доходи и инфлация създаваше сигурност и реална възможност да се отглеждат щастливо децата на България. Хората можеха да правят спестявания за по-сериозни материални придобивки. Да, и тогава все нещо не достигаше за пълното щастие, но сега на повечето хора не достига много, за да живеят човешки в 21 век. Несигурността и фрустрацията от липсата на елементарна житейска сигурност, особено в семействата с деца и сред възрастните хора, създават опасни социални дисбаланси. Липсата пък на справедливост при заплащането на труда политизира до крайност хората, повечето от които намират единствената утеха да псуват властта и да спорят с телевизора, втренчени в безсмислените телевизионни зрелища. Малцина успяват да отидат на почивка или да правят екскурзии извън страната, защото парите не стигат. И няма как да стигат, когато каймакът от брутния национален продукт отива в ръцете на малцината забогатели в прехода. Защото парите при пари отиват, а за бедните остават само турските сериали. 

Това е животът днес, но това не е изобщо животът, когото заслужаваме.

Битува мнението, че КПД-то на заетите у нас е ниско. Че трудовата сила в голямата си част е ниско образована и недостатъчно квалифицирана. Така е. Но чия е отговорността за развалата? На нескончаемия Преход?  

Навремето имаше множество невероятни майстори, техници, инженери, учени. Взимаха добри заплати и живееха добре. И сега ги имаме, но по-често те са извън страната - там, където заплащането за висококвалифициран труд и високо образование е адекватно. Където можеш да отгледаш и изучиш децата си с една заплата, а не да креташ и да крееш, докато се чудиш как да изхраниш семейството си. 

Разбира се, вината за ниското заплащане не е само на работодателите, анализът тук трябва да е доста по-дълбок и ще опре в корените на колонизирането на страната ни, която никак не е бедна. Просто е безжалостно ограбвана от наши и чужди. Много голяма част от бизнеса - микро, дребен и среден, оцелява на ръба, също като служителите си, особено в по-малките градове и села. Доколкото вече го има.

Икономическата нищета, в която затъна народът, влачи след себе си несвобода, робство и мизерия. Съвременните роби са именно днешните хора на труда. На тях и на тяхната бизнесинициатива се крепи държавата. Но за тях са грижите и сметките, а за малцината останали е вечната bella vita. 

Но именно в крайната нищета и робството, в най-безпросветните дни винаги се е раждала идеята за свободата и красивата мечта за нормален човешки живот. Първи май е ден, в който трябва да си спомним, че свободата не е дар, а всекидневна битка за права и чест. Ден, в който левият печат и неговата перла в. ДУМА са чествани като носители на светлата надежда на милионите трудещи се в борбата им за правото на свободен и адекватно заплатен труд. На правото на щастлив и смислен живот, както и на достойни старини. Живот, в който човекът има право и възможност да се извиси творчески и духовно, в името на България и за благото на обществото. 

Честит Първи май!