Палитра
Станислав Божанков: Пред Иконостаса на Сърцето заставаме сами
Отдавна живеем в контекста на глобална потребност от чистота във всичко, но като че все не ни се получава, казва известният художник
/ брой: 79
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
СТАНИСЛАВ БОЖАНКОВ е роден в Кюстендил през 1966 г. Има магистърска степен в областта на графиката от Академията за изящни изкуства "Ян Матейко" в Краков, Полша, в студиото на проф. Анджей Пийч. Работи живопис, рисунка и графика. Участник е в около 400 изложби в България и по света. Носител е на 25 международни и национални награди, отличия и дипломи. Има работи в над 40 публични колекции и музея у нас и в чужбина. В ХГ "Владимир Димитров - Майстора" до 6 май е подредена изложбата му "Царските двери на смисъла (Голям сърдечен иконостас - 2)".
- Г-н Божанков, ето, че вече се състоя срещата с публиката и на Вашия втори Голям сърдечен иконостас. Идеята за първия е узрявала у Вас и се е "раждала" в продължение на двайсетина години, сега Ви е бил нужен само месец, за да сътворите нейното продължение. Последните години бяха заредени с неочаквани, непознати, разтърсващи теми и преживявания - вероятно това се е отразило и в същността, акцентите, изразните средства на този нов проект?
- Така беше... Някога, преди 20 и повече години, попаднах, случайно или не, на тази метафора за сърцето, постепенно откривайки дълбочините й... Оказа се едно дълго пътуване, едно постепенно навлизане и потапяне - като в океан, - колкото по-навътре влизаш, толкова по-дълбоко става, по-интереСно, и покрай пътуването и ти ставаш друг, откриваш себе си, новите си процеси - все амплитуди, психически, физически и духовни... Битието ни от последните години събуди много такива вибрации, с драматизма на живеенето, тежестта от социалната изолация, потребността от любов, смирение, разбиране на другия, съпреживяване на действителността, такава, каквато съдбата ни я поднесе... Със сигурност всеки от нас е открил нови нюанси или цели нови страници в себе си. Оказва се, че разказът за сърцето е най-важното, което въобще може да ни се случи. Вторият Иконостас просто си е бил готов отдавна - вътре, там, където ферментира същността ни. Просто трябваше да "излезе" и наяве. А иначе, нарисувал съм стотици, може би хиляди сърца... И не спирам да ги рисувам. Защото съм убеден и от вече преживяното, че това е важният разказ за нас като индивиди, заредени, покрай другото, и с божиите искрици. Които са нашето екзистенциално микро-гориво...
- Фактът, че изложбата "Царските двери на смисъла" е подредена в недовършената част от Кюстендилската галерия как се отразява на звученето на творбите, на самата идея?
- Това е уникално алтернативно пространство само по себе си, което поради тъжната си история - липсата на средства и, може би, внимание през годините, беше занемарено и грозно - поредната трудна метафора от духовните ни пространства. Виждал съм го, помня го такова. Беше тежко за гледане. Благодарение на няколкото екипа на галерията, почти без средства, беше съживено и вече функционира 20-ина години. Хората на духа сами си помогнаха, създадоха го за себе си и за духа си, и то им "връща" - емоции, енергии, духовност, усещане за общност. Много са елитните изложби, концептуалните прояви и вдъхновение през годините. Това пространство има вече свой голям "творчески" архив, то вече е част от историята на града. Независимо от бъдещата му съдба...
- Работили сте с пясък, въглен, намерени предмети от селската плевня... По Вашите думи - това е един, своего рода, еко-иконостас. Много е съзвучно с голямата тревога на човечеството днес - за разрушената хармония на природата и между човека и природата.
- Това - за екологията, е друга голяма тема. Поставих си го като пластична задача, но и тук се оказа, че проблемът е от философски и цивилизационен характер. Защото е факт параноичната ни нужда от "еко" - както в ежедневното ни живеене и комуникация, така и в културните и политическите процеси, нужда, породена от разрушените ни ценностни връзки. Отдавна живеем в контекста на глобална потребност от чистота във всичко, но като че все не ни се получава като популация - една странна общност, състояща се, по-скоро, от глупави хомо-сапиенси, които упорито отказват да поумнеят. А и къде да търсим първичната чистота - пак в сърцето. Там е любовта, като базисна ценност, обиталището на душата, вярата. Та ние от това сме изградени, това сме в същността си. Там, пред Иконостаса на Сърцето, заставаме сами със себе си и в себе си. И за себе си...
- Определяте сърцето като "своеобразен "Perpetuum mobile", център на драматизма на живеенето, извор на сълзите и духовните вибрации". Ако по-често заставаме като на изповед пред този свой уникален и съвършен вътрешен иконостас, може би човечността и добротата ще ръководят много наши постъпки и действия.
- То не само поддържа физическото ни живеене - един вечен двигател, запален от искриците на "високите" измерения и пространства. То, като една своеобразна икона, блещука в тъмнината и сумрака на битието ни. И какво от това, че уж живеем и "битуваме" в XXI век - време на нова технологичност, високи стандарти, и се ползваме от всичките удобства на модерността. Драматичните ни дълбочини, сумракът и тъмните местенца в душите ни остават все същите... И чрез тази проба за "сакрализация" в контекста на своите си архетипи и балканска трансцеденталност - онова своеобразно "наше" ДНК - се опитвам да надниквам в предчувствията и хипотезите на така наречения "съвременен" човек. Такъв, какъвто е. Без да се опитвам да го променям или "поправям".
- Предполагам, че с особено вълнение представяте новата живописна инсталация в родния си град. Как ще продължи животът й? Ще "пътува" ли извън България?
- Радвам се, че изложбата е добре приета и в гилдията, и сред любителите на изкуството. И че посланията достигат... Там, до дълбоките пространства в душите ни, за които е предназначен Сърдечният иконостас. А дали ще пътува? Надявам се, такава би трябвало да бъде съдбата му. Доста хора вече го видяха в Интернет, показвам го и на различни места в чужбина - във вид на документация засега. Дано има добра съдба. Което значи публика и разбиране, "достигане" и "съпреживяване".
- - В навечерието сме на един от най-светлите християнски празници - какви са Вашите пожелания и надежди?
- А забелязахте ли колко пъти споменахме думи като "духовност", "височини", "чистота", "икона", "сърдечно"... Вярно, на прага на Големия празник сме. И това е разбираемо, всички ние мислим и съпреживяваме, пожелаваме си и е от "сърцето". Та, щеше ми се да е не само пред празник, по празник и след празник, а да е постоянно, без да са дати от календара, в които да сме "по-добри". От друг път, когато "не сме"... Да ни се случва в ежедневното и общото ни живеене и взаимност.