Теодор Драйзер: Богаташите на САЩ и Англия създадоха Хитлер

Теодор Драйзер (1871-1945) е един от големите американски писатели на ХХ век. Автор е на романите "Сестра Кари" "Джени Герхарт), "Финансист", "Титан", "Гений" "Американска трагедия", по който е създаден филмът "Място под слънцето" със знаменитата актриса Елизабет Тейлър. Това, за което почти не се пише, е, че в края на живота си става член на комунистическата партия; че е привърженик на републиканците в Испания; че написва книгата "Русия през погледа на Драйзер"; че е яростен противник на фашизма; че в публицистичната си книга "Америка заслужава да бъде спасена" (1941) разкрива с изумителна фактология най-мръсната му тайна - фашизмът е създаден от банкерите от Уолстрийт и Лондонското сити и от най-големите богаташи на Англия и Америка. Без огромните им финансови инжекции и съвместните милиардни бизнес сделки това не би могло да се случи. 

Сега, когато се тръби едва ли не, че Англия и САЩ са победили Хитлер след десанта си в Нормандия, което комично напомня за малката земя на Брежнев, не е зле да се припомни как, с каква цел и благодарение на кого е създаден нацизмът. Това прави Драйзер в блестящото си проучване, което ще публикуваме в два броя. Какви ги е свършила Англия можете да прочетете днес и да се потопите в тази мръсна, мръсна история.

Из статията на Теодор Драйзер "Помогнаха ли английският и американският капитал на Хитлер да унищожи демокрацията"

Кой всъщност създаде нацисткия режим? Несъмнено едрият германски капитал. Известно е, че висшият икономически съвет, съставен от Хитлер през 1934, включваше: краля на оръжията Круп (частно имущество 30 000 000 долара, обявен капитал 75 000 000); краля на стоманата Тисен (частно имущество 30 000 000, обявен капитал 2 700 000 000); краля на електросъоръженията Сименс (частно имущество 32 500 000, обявен капитал 62 500 000); краля на боите и химикалите Бош (частно имущество 10 000 000, обявен капитал 275 000 000); и Фьоглер, още един крал на стоманата (частно имущество 30 000 000, обявен капитал 200 000 000). Известно е също колко хубавичко им се отплати Хитлер за тяхната подкрепа, като разсея страховете им от социална революция, премахна конкурентите им и установи и узакони техния безмилостен монопол. "Круп" и "Ферайнигте щал", които през 1933 г. не бяха изплатили никакви дивиденти, изплатиха 6 процента през 1938; нараснаха печалбите и на другите монополи. Увеличи се работният ден, надниците бяха намалени, а профсъюзите унищожени. (Нашият лъжлив печат сериозно очаква да повярваме, че Хитлер е против капиталистите... Истината е, че дребните капиталисти бяха пожертвувани, само за да могат големите монополи в тежката индустрия да оцелеят в една икономика върху военни релси, ръководена толкова лекомислено, че това неизбежно щеше да доведе до нови банкрути и до съсредоточаването на монополите в още по-малко ръце.)

И тъй, това бяха лицата, които стояха зад Хитлер. Но кой стоеше зад тях? Безсъмнено техните събратя монополисти в "демокрациите". Те не бият барабан, че подкрепят нацизма, но ние имаме достатъчно факти и сведения за това. Знаем, че английската фирма "Викърс" поддържа търговски връзки с германския оръжеен тръст чрез дъщерните си фирми в Холандия и другаде; че английската фирма "Импириъл кемикъл" поддържа търговски връзки с "И. Г. Фарбен" на Бош; че английските електротехнически компании са тясно свързани със "Сименс". Знаем също, че директорите на тези и на други английски корпорации побързаха да станат членове на англо-германското дружество, за да установят "приятелски отношения" с нацисткия режим; и че видна роля в това дружество играеше Франк Тиаркс от банката на Шрьодер в Лондон, която има клон в Кьолн. Тиаркс е приятел на Монтагю Норман, директор на Английската банка, и пламенен поклонник на Хитлеровия финансов жонгльор доктор Шахт, а освен това беше председател на Международната комисия на кредиторите за контрол върху мораториума. За огромното увеличаване на печалбите на Хитлеровите поддръжници монополисти в Германия допринесе всъщност лондонското Сити чрез споразумението за мораториум върху външния дълг на Германия. Банката на Шрьодер в Лондон е известна като мост между Хитлер и Ломбард стрийт.

На бял свят излизат нови и нови улики. Съобщено бе - без да бъде опровергано, - че фирмата "Шнайдер-Крьозо" е отпуснала големи суми на Хитлер. Доколкото ми е известно, сър Хенри Детердинг от "Ройъл дъч шел" досега не е отхвърлил обвинението, за което пише Едгар Ансел Маурър в книгата си "Германия връща стрелките на часовника", а именно, че Детердинг е хвърлил "значителна сума за президентските избори през 1932 с надеждата (или защото му било обещано) да му бъде даден петролният монопол в Третия райх".

Лорд Родърмиър, най-големият собственик на вестници в Англия, открито подкрепи нацистите с изявления като следното:

"Ярките млади нацисти в Германия са стражът на Европа срещу комунистическата опасност... Германия трябва да получи жизнено пространство... Ако енергията и организационните способности на германците бъдат насочени към болшевишка Русия, това ще помогне на руския народ да се върне към цивилизован живот и може би ще отвори пътя към нов разцвет на международната търговия" ("Дейли мейл" от 28 ноември 1933).

Така продължаваше тази весела малка игра. През декември 1934 Джон Гънтър пише в "Европа без маска": "Английската банка отпусна на Германия кредит от 3 750 000 долара, "за да улесни мобилизирането на германски търговски кредити", с други думи, за да може Германия да се сдобие със средства (и кредит) за погасяване на старите си дългове и да построи самолети, които да прелитат Ламанша за седем минути." "Викърс" започна да рекламира своите танкове в немски военни издания и бе подписан договор, който даде възможност на Хитлер да създаде свой подводен флот, въпреки че Версайският договор категорично забраняваше превъоръжаването на Германия. И "всеки, който представляваше нещо" в английските богаташки кръгове, се прехласваше по нацизма.

През 1935 лорд Лодиан води приятелски разговор с фюрера и след завръщането си го похвали в "Таймс" за това, че обновил Германия... Фон Рибентроп, заклеймен по-късно като "предател" с всички възможни ругатни от простонародния речник, бе гощаван богато и пребогато в най-личните английски домове.

През 1935 изданието на лондонската фондова борса "Газет" лекомислено издаде номера със следното писание: "Кой финансира Германия? Без нашата страна, която играе ролята на клирингова палата, и без възможността да тегли кредити, която дава мораториумът, Германия не би осъществявала плановете си."

Има сведения, че до 1938 Хитлер купува на кредит от английската и от френската империя 26 процента от всичката си желязна руда, 33 процента от оловото, 50 процента от хрома, 52 процента от каучука, 60 процента от цинка, 61 процента от мангана, 62 процента от медта и 94 процента от никела. Тези данни вероятно са точни, ако се съди по онова, което писа през 1939 завеждащият външния отдел на авторитетния лондонски вестник "Файненшъл нюз":

"Няма съмнение, че почти цялата свободна валута, отпусната на Германия за закупуването на суровини, е доставена пряко или косвено от Великобритания... Военният потенциал, който в крайна сметка ще бъде използван против нашата страна, никога нямаше да бъде създаден, ако Великобритания не отпускаше така щедро свободна валута на врага, за да закупува той суровини."

Както се вижда, по това време започват да се тревожат дори някои от едрите капиталисти. Тяхното протеже Хитлер не ще да обърне поглед в необходимата посока - на изток. Каква черна неблагодарност! Но кой може да вини Хитлер за това? В края на краищата той е откровен пират - нещо, което не може да се каже за английските империалисти. Него не го интересува дали ще получи бялото или черното месо на пуйката, важното е чинията му да е препълнена. И колкото повече Англия и Франция го "умиротворяват", толкова по-ясно вижда той тяхната пагубна слабост.

Накрая Англия и Франция му дадоха вместо кокал Чехословакия и като безплатна прибавка - чешкото злато в Английската банка на стойност 50 милиона долара. Но след Мюнхен Хитлер не можеше да има повече колебания кой път да хване. Беше се срещнал с Чембърлейн и Даладие и се бе научил да ги презира - едно хитлеристко чувство, което всички ние, поне в този случай, споделяме. Същевременно беше разбрал (това бе потулено тогава, но по-късно бе признато от Бенеш и публикувано в едно ъгълче на "Ню Йорк таймс"), че от всички сили, обещали да помогнат на Чехословакия, единствено Русия е готова да изпълни докрай поетите задължения; и че нейният дух и бойна готовност нямат равни на себе си. На изток фюрерът виждаше граница, настръхнала от съвременно оръжие в ръцете на един решителен народ. На запад той виждаше граници, настръхнали от чадъри, а зад тях - два безнадеждно объркани народа, които почти не знаеха за какво става дума и възлагаха надежди на една несъществуваща демокрация.

Но дори при това положение лондонското Сити не губеше надежда, че ще може да насочи нацисткия гняв в другата посока. Финансово той удвояваше умиротворителните си усилия. 

Само няколко дена след Мюнхен делегация на Сдружението на британските индустриалци замина за Берлин за "неофициални" търговски разговори с нацистите. Единият от четиримата делегати беше представител на тръста за желязо и стомана, вторият - човек на "Юнилевър", а третият - нашият стар познайник г-н П. Ф. Бенет от "Импириъл кемикъл индъстрис". И тримата със значителни вложения в Германия. Идеята беше, че щом Хитлер не може да бъде лишен от "справедливия" си дял от империалистическата трапеза, възможно е той да бъде омилостивен на базата на англо-германските общи търговски интереси и да бъде сключена спогодба за "икономическо сътрудничество и съвместни експортни инициативи".

Докато продължаваха преговорите, Хитлер направи това, което всички очакваха - заграби цяла Чехословакия, нанасяйки по този начин публичен удар на Чембърлейн, който отекна в Камарата на общините. Търговските пратеници не обърнаха внимание на това дребно издевателство (естествено, те знаеха какво ще се случи, защото всичко бе подготвено от самите тях и техните приятели) и продължиха да преговарят. По същото време органът на Сдружението на британските индустриалци "Куортърли бизнес ревю" започна да излага аргументи защо на Хитлер трябва да се даде свобода на действие в Югоизточна Европа. А "Файненшъл нюс" заговори за необходимостта от "обединяване на политиката за колективна съпротива срещу агресията... и политиката на умиротворяване, следвана преди от г-н Чембърлейн". Възхитително!

Но в Берлин не бързаха толкова. Започна да се дочува, че истинският предмет на разговорите е англо-германското сътрудничество в експлоатирането на Южна Америка, в замяна на което Хитлер да получи споменатата "свобода на действие" на изток. В този момент на сцената излязоха Съединените щати и объркаха цялата работа. Държавният секретар Кордел Хъл обяви, че "ако две големи страни постигнат помежду си някакво споразумение във вреда на други държави... другите държави неизбежно ще предприемат отбранителни икономически мерки и вместо да се постигне мир, икономическо обновление и прогрес, положително ще се стигне до всеобща разруха". С други думи, пуйката е наша и вие, момчета, по-добре не посягайте към нея. Така отлично обмислените планове на интернационала на богатите отново отидоха по дяволите поради вродените му противоречия.

През същия период "демокрациите", тоест богатите, се опитваха да уредят работите си с Франко. Една групировка начело с банката "Лазйр фрер" (чийто председател е един от директорите на Английската банка) и бившият белгийски премиер Ван Зееланд предлагаха на испанския генералисимус кредити в размер на 100 милиона долара. Нишките на тази сделчица в международните финансови кръгове са поразителни. Ван Зееланд току-що беше станал директор на Испано-американската електрическа компания - част от огромно международно обединение, чиито ръководни органи включваха представители на френския, германския, италианския и английския капитал, в това число лорд Суинтън, до 1938 министър на въздухоплаването в кабинета на Чембърлейн, и херцог Алба, Франковият посланик в Лондон, който през цялата война в Испания имаше грижата да следи да не би привържениците на ненамесата да престанат да се месят.

По отношение на Япония - същите хитрувания... През март английският посланик Крейг заяви пред знатните гости на един прием в Токио, че Англия и Япония "се стремят в края на краищата към една и съща цел, а именно - към траен мир и към запазването на нашите институции от външни и подривни влияния". Три дена по-късно светът научи, че Англо-иранската петролна компания, в която английското правителство държи контролния пакет, е продала на Япония един милион барела суров петрол. Просто, за да помогне на японците в стремежа им към траен мир...

Естествено, още от самото начало всеки, който има капка мозък в главата си, разбираше, че Хитлеровите, Франковите и японските монополисти просто гледаха да измъкнат каквото могат от богатите страни, като едва се сдържаха да не им се изсмеят право в лицето. С всеки нов възхитителен ход, който предприемаше Англия, ставаше все по-сигурно, че един ден ще загази именно тя, Англия, със своята необхватна и незащитима империя. Защо новобогаташите в Германия, Испания, Италия и Япония трябва да се сдружават с Англия и да делят с нея плячката, когато могат да й ударят ритника и да вземат всичко?

Толкоз за ролята на Англия в създаването на Франкенщайн, който сега я разкъсва.

1941

(Антология на световната антифашистка публицистика "Проклет навеки", Партиздат, 1985 г.)

Продължение за Уолстрийт и Хитлер -  следващия четвъртък