Новият колониален мерак за България

В рубриката миналата седмица ви представихме част от анализа на Божин Трайков, доктор по социология в Университета на провинция Алберта в Канада, за корените на днешния антикомунизъм; анализ, основан на трудно оспорима фактология, посочващ и изходите от тресавището, което все повече зейва пред света и в което отечеството ни затъна в последните тридесет години (https://duma.bg/antikomunisticheskiyat-prochit-na-istoriyata-e-opit-za-reabilitatsiya-na-fashizma-n236093).

Известно е, че антикомунизмът, чието парцаливо знаме през последните дни развя отново евродепутатът Андрей Ковачев, очевидно с не празната надежда новите властници да си го припознаят, е неолиберална идеология. Тя на практика върви ръка за ръка с оневиняването на фашизма и се опитва да постави знак на равенство между двете несъвместими системи с цел да прикрие антикапиталистическата същност на Съпротивата и на борбите за социално равенство, доказва авторът. Днес продължаваме публикуването на анализа му, в който той разкрива безпощадно ясно, че съвременните апологети на неолиберализма не виждат друг начин да разпилеят надигащата се отново "червена" вълна за хляб, равенство и свобода, освен чрез старото изпитано вече средство - фашизма. Изходът е общ фронт срещу неофашизма и срещу новите колониални войни за завладяване на световна власт и ресурси.

Уви, България вече е колония. Всичко, което може да й носи пари, е превзето от чужденци.

 "Социализъм: Презареждане" (Изследвания, статии, анализи), сп. dВЕРСИЯ, фондация "Фридрих Еберт", бюро България, 2021 г.

Престъпление ли е антифашизмът?

Част втора

Божин ТРАЙКОВ

В монолозите си Хитлер сравнява "борбата" на нацистите срещу партизаните в Съветския съюз с тази на САЩ срещу "червените индианци". В друга своя работа Хитлер размишлява върху сантиментите на Северна Америка за огромно открито пространство, което според него липсва на германците. Разбира се, усещането за открито пространство е резултат от дехуманизирането на коренното население. В украинските полета нацисткият диктатор вижда германския еквивалент на "дивия запад". За Хитлер [и]два време, в което това желание за разширяване вече не може да бъде ограничено и трябва да избухне в действие". Точно това "желание" за "действие" на Хитлер се материализира в кръстоносен поход за изтреблението на "юдео-болшевизма" на Изток. Доменико Лосурдо определя нашествието на Хитлер на Изток като "най-голямата колониална война в историята... насочена към превръщането на цели народи в маса от роби или полу-роби в служба на висшата раса". Войната на Хитлер срещу Съветския съюз съдържа планове за свеждане на славянския народ до резервоар на робски труд. Славяните трябва да работят до смърт и да бъдат възпитани само като "полезни ръчни работници", защото "ние сме господарите". Разсъжденията на Хитлер за образованието като опасно, но въпреки това задължително за славяните само в ролята им на неквалифицирани работници, предлага поразителни паралели с неолиберална постсоциалистическа България спрямо преструктурирането на общественото образование, за да отговори на нуждите на външния (а и на вътрешния) пазар, чиято необходимост лежи в поддържането на териториален пояс от евтина работна ръка. 

Неолибералните политики на унищожаване на държавни предприятия и институции, в които бяха концентрирани хиляди висококвалифицирани научни работници, ги оставиха безработни и принудени да търсят препитание извън страната като част от процеса на т.нар. изтичане на мозъци... Ишай Ланда обобщава взаимовръзката между нацизма, расизма, произтичащ от империализма и колониализма, и капитализма, както следва: Антисемитизмът на Хитлер едва ли може да се осмисли, когато се абстрахира от по-широкото явление на расизма, което от своя страна не може да бъде разбрано правилно без още по-широкия контекст на империализма, който сам по себе си се развива въз основа на капиталистическия начин на производство... изолацията на въпроса за антисемитизма по необходимост пренебрегва факта, че изтребването на европейското еврейство не би могло да се осъществи освен в рамките на политически проект, основан на обща, не само антисемитска, но и расистка и социално дарвинистка теория; систематична идеология, която категоризира "висши" и "нисши" "раси", разделящи ги между бъдещи господари и роби...

Лосурдо определя съпротивата на народите, съставящи СССР, като борба срещу заробването им, но и като класова борба, която приема формата на национална антиколониална борба. Още след защитата си по време на Лайпцигския процес Георги Димитров разбира важността на всеобщ народен фронт срещу фашизма, който да обедини всички антифашистки сили... Историкът Джоф Елей анализира значението на демократичния характер на антифашистката съпротива в Европа. През 1930-те години, когато фашизмът в Европа заема сериозни позиции, Коминтернът в лицето на неговия лидер Георги Димитров излиза с нова теза по отношение на левите борби. През 1935 г. на XII конгрес на Коминтерна Георги Димитров инициира идеята за народен фронт, която е приета от Българската комунистическа партия през следващата година. Според Димитров, когато левите са в отстъпление, те трябва да се стремят към една всеобхватна коалиция на демократична основа; комунисти и социалисти трябва да прегърнат и други социални, макар и несоциалистически групи с демократични принципи - либерали, радикали, републиканци, организации за мир, хуманитарни организации, дори църкви и консервативни групи, които са готови да защитят демокрацията. Изграждането на всеобхватна коалиция срещу фашизма налага тя да бъде на по-общ демократичен принцип, за да привлече антифашистката буржоазия в общ народен фронт заедно със селските маси, но крайната цел остава социалистическа демокрация. Като лидер на Коминтерна Георги Димитров формулира идеята за народна демокрация...

Тактиката на Работническата партия (комунистите) в България за масова съпротива след 1941 г., когато нацистка Германия напада СССР, може да се разглежда и като "война на позиции". Поради липса на сили за директен военен сблъсък, тъй като на практика страната не е официално окупирана, а е в съюз с Германия, се предприемат икономически и стопански саботажи, които да парализират доставките на материални ресурси до Райха... Но дори и много по-големи по мащаби партизански движения като тези в Югославия и Гърция не могат да нанесат фатални поражения върху Хитлер без решаващата помощ на СССР. Военният сблъсък от решаващо значение за хода на войната е този между Хитлер и Сталин...

Безспорно, пактът за ненападение е предателство към комунистическите партии във все по-фашизиращата се по това време Европа, но той трябва да се разглежда в контекста на поведението на европейските либерални демокрации по онова време. Както пише Джеф Елей, "голямото предателство вече е станало, когато британските и френски правителства... игнорираха Испанската република [във войната срещу Франко], унищожиха Чехословашката демокрация [Мюнхенското споразумение от 1938] и отказаха съветските предложения за сътрудничество срещу Хитлер". Уинстън Чърчил, който след войната се кичи с ореола на герой срещу фашизма, възхвалява Хитлер "в услуга на целия свят... като пазител срещу раковия растеж на Болшевизма", а през същата 1938 г., годината на предаване на Чехословакия в ръцете на нацистите, тогавашният британски премиер Невил Чембърлейн определя Германия и Англия като "двата стълба на европейския мир и крепости срещу комунизма"... Престъпленията на Сталин - чистките от 1937-38 г. и тяхното повторение от комунистическите партии в Източна Европа след ВСВ, например с процеса срещу Трайчо Костов - нанасят тежък удар върху комунистическото движение, който има дълготрайни последици, а и става основно оръжие за антикомунизма. Подобно разбиране обаче за борбата срещу фашизма лишава от свободен избор милионите, участвали в нея. Антифашистката съпротива не може да се сведе до една фигура, тя е разнородна, с различни специфики...

Днес, от дистанцията на времето, можем да кажем, че... личността на Сталин не може да се използва за пренебрегване на огромните жертви, които народите на СССР дават в една война срещу враг, целящ тяхното физическо изтребление... Поради бруталността на фашистките режими основната тежест на антифашистката борба се поема от комунистите, за които е характерно изграждането на силна бойна дисциплина и устойчивост, чиято политическа сила се крие в запазването на "комунистическия дух", който на всяка цена трябва да устои на репресиите на белия терор... Клаудио Павоне начертава три мотива на антифашистката съпротива: патриотична война, гражданска война и класова война. Как се проявяват тези мотиви в българския контекст? Да вземем примера на партизанското движение в България. Макар и малобройно в сравнение със съседни Гърция и Югославия, то е значително мащабно за страна-съюзник на нацистка Германия и то такава, която официално не се води под окупация. Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) включва различни слоеве от обществото и от двата пола, като възрастта на партизаните варира от 15 до над 60 години. Най-голям е броят на работниците и селяните, но сред тях има и учители, ученици, офицери, войници, чиновници, лекари, студенти, юристи. Янис Сингелос пише, че българското съпротивително движение е по същността си национално антифашистко движение и част от интернационалната антифашистка борба, носещо някои националистически тенденции. Ярък пример за това, че партизаните в България са част от интернационалното антифашистко движение, е участието на британския майор Франк Томпсън в редиците на НОВА. След сражение той и няколко партизани са заловени и убити от българската жандармерия. Народният съд (НС) от 1945 г. осъжда неговите екзекутори на смърт, като британските власти следят с одобрение съдебния процес. С обявяването на Народния съд за нелегитимен през 1996 г. екзекуторите на майор Томпсън, както и редица други извършители на престъпления и убийства по време на пронацисткия режим, са оневинени. Днес екзекуторите на антифашисти се радват на статут на жертви. Дори единият от убийците на майор Томпсън е обявен за жертва на комунизма. 

Партизаните са не само част от европейската съпротива, а са и жестоко преследвани от режима в България с всички средства. В страната се води гражданска война, особено в годината преди края на съществуващия режим. За разлика от съседните Гърция и Югославия, които са окупирани от италианските фашисти и германските нацисти и където партизанското движение е масово и по-разнородно политически, в България партизаните са основно комунисти. Затова, въпреки че обстоятелствата налагат формата на обща национална съпротива, в България тя приема и класова основа, чиято задача е да се пребори срещу потисническия и експлоататорски социално-икономически режим. Именно партизаните и антифашистите, свързани с комунистическите и социалистическите партии, изкарват на гърба си най-голямата тежест на вътрешната гражданска война... След войната политическата демократизация и социалните държави в Европа стават възможни благодарение на антифашистката съпротива. Това е исторически момент, когато мнозинството взима дейно участие в политическите процеси. Роберто Баталия, историк на италианската антифашистка съпротива, пише: От безбройните родолюбци, които се бяха стекли в движението и борбата в защита на националната независимост, хиляди за първи път придобиха разбиране за ролята, която ще бъдат призовани да играят в бъдещето на своята страна, и когато войната свърши, тези нови главни герои, работниците и селяните, влязоха в списъците [на градящите държавата]...

Дори Фуре (1999), с отявления си ревизионизъм по отношение на антифашизма, признава, че той обхваща "радетелите на плуралистичната демокрация рамо до рамо с комунистите и включва не само социалистически, анархистки, католически и неорганизирани работници, но и буржоазни партии и свободолюбивите селяни". Енцо Траверсо обобщава антифашистката съпротива по следния начин: "[Тя е] националноосвободително движение срещу нацистката окупация, класова борба за социална еманципация и гражданска война срещу колаборационизма"...

Въпреки че капиталистическата система оцелява, заслугата за това, че в продължение на три десетилетия капитализмът се радва на "човешко лице", е именно на комунисти и социалисти като основни участници в антифашистката борба. Поддържане на пълна работна заетост, намаляване на неравенството чрез прогресивно данъчно облагане и социална реформа, подобряване на шансовете за живот чрез образование и социални услуги, правене на обществото по-хуманно - такива са целите на левите движения в Европа след ВСВ, които до голяма степен те успяват да изпълнят до възхода на неолибералния капитализъм през 1980-те години... 

Но по-важното е, че победата на Съветския съюз над фашизма създава силна алтернатива на хегемонния статут на капитализма. Наследството от антифашизма, с масовото участие на европейци от Италия и Франция до Гърция, Югославия и България, е отражение на истинското значение на демокрацията. Антифашистката борба и нейните наследства отварят противоречието между политическия и икономическия либерализъм. Това е противоречието между представата за свобода, свързана със социално равенство, заложена в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., на Френската революция, срещу Локската либерална представа за свобода на частната собственост... Ревизионистичният прочит на антифашизма може да се разглежда във връзка с идеологически двубой около това коя представа за свобода ще се приеме за даденост...

Въпреки седмици на протести в САЩ и Германия, президентът Рейгън и канцлерът Хелмут Кол посещават военните гробища в Битбург, където са погребани войници на Waffen SS. Рейгън и Кол почитат наравно нацистки войници и жертви на Холокоста в един и същи ден... 

Преминаването на една илюзия (1999), има значителни идеологически последователи в Източна Европа и конкретно в България. Тълкуванието, че фашизмът и нацизмът произхождат от "тоталитарния зародиш на комунизма" се превръща в един от ключовите елементи на приравняването на комунизма с фашизма, представящо ги като тоталитарни... Антикомунистическата линия настоява, че комунизмът е даже по-зловещ от фашизма. Намесата на Нолте е опит за омаловажаване на нацизма като имитация на същинското чудовище - болшевизма. Това е интервенция, която впоследствие ще доведе до дискредитиране на антифашистките движения. Последните стъпки на Европейския парламент да осъди комунизма като еквивалент на нацизма показват значението на ревизионистичния обрат първо в Източна Европа, а сега и в целия ЕС. Той отвори вратата за реабилитация на фашистки фигури. Не е чудно, че сред активните участници в резолюцията на ЕП са Александър Йорданов и Андрей Ковачев. И двамата са известни на българската общественост с отричането на престъпленията на фашизма в България. Именно процесите на реабилитация на фашизма, започнали в началото на 1990-те, направиха възможно делегитимирането на Народния съд през 1996 г., осъждащ виновниците за въвличането на България във Втората световна война, който освен че е подкрепен от всички политически сили на антифашисткия фронт в България, е и задължение към Съюзниците. Резолюцията на ЕС от септември 2019 г. е важен компонент в идеологическото изграждане на антикомунизма като хегемонно обяснение за социалистическото минало на половин Европа. Ревизионистката тенденция, която обезценява значението на антифашистката борба, същевременно омаловажава и зверствата на фашизма... Време е да си припомним, че когато капитализмът придобива екстремни форми, които пораждат човеконенавистни режими, левите движения в Европа са търсили широк общ фронт. Днес, когато в много страни от Европа като Унгария, Полша и България се очертават контурите на нови форми на фашизъм, необходимостта от такъв общ фронт става все по-належаща.