Да се научим да живеем чрез света на Аки Каурисмаки

Дългоподготвяният 24-ти "София филм фест" не успя да започне, за жалост на всички киномани. Затова пък прелюдията към него - ретроспективата на уникалния финландски режисьор Аки Каурисмаки в Дома на киното (2-13 март) бе бляскава. Който не е могъл да я види, наистина е изгубил един изключително своеобразен хумористичен поглед и стил в съвременното европейско кино. Става дума за неповторим коктейл от комизъм, абсурдизъм и оптимизъм, поднесен на публиката лаконично, дори изключително пестеливо на думи, без никакви излишни обяснения. Необходимо е само да гледаш съсредоточено, забавлявайки се... и всичко плавно се изяснява. Времетраенето на кинотворбите на Каурисмаки е между 70 и 100 минути. Отново е налице чувството му за мярка. Няма мигове на скука, няма авторско себеизтъкване, няма художническа поза. Режисьорът, влюбен в тишината, която умело редува с оскъден диалог и музика, е един от нас (също обича известните шлагери и рокендрола) - само че е по-проницателен, по-критичен. Когато го питат - какъв съвет би дал на човек, решил да снима филм, отговорът е: "Да не допуска грешки." Той никога не гледа филмите си, тъй като погледът му е насочен предимно към пропуските, които го дразнят. С присъщия си усет за ирония и самоирония, подобно на героите си, се шегува с "каменно" лице, без мимика, без жест. Така характеризира и самия себе си: "Пия много, пуша много, харесвам хората; донякъде и аз съм човек... Но пък съм адски бърз режисьор - по-бърз от всеки друг, най-вече от Джим Джармуш, когото наричам господин Бавен..." 

Още навремето е твърдял, че ще създаде десетина филма и е спазил това свое обещание. Не е бил обаче убеден, че всички те ("Мъжът без минало", удостоен с Гран при в Кан през 2002 г., "Сенки в рая", "Наех наемен убиец", "Другата страна на надеждата", "Бохеми", "Плаващи облаци", "Хавър", "Светлини в здрача - тоталното балалайка шоу", "Ариел") ще бъдат на такова високо професионално ниво. И години наред ще се гледат със същия интерес. За нас Каурисмаки е типично финландски, мрачен автор, но с оптимистични послания. Някои критици твърдят, че даже за сънародниците си е прекалено мрачен. И все пак светлината на екрана намира своята пролука. Тя винаги окрилява Малкия човек със скрити на пръв поглед качества. Затова наричат режисьора "Чаплин на нашето време".

Той започва своя творчески път през 80-те години, заедно с брат си Мика, когото съм представила с творчески портрет още в първата част от трилогията ми - "Майсторите на Голямото кино" (2007). С името на двамата братя е подписана една пета част от филмовата продукция на Финландия след края на осмото десетилетие. Неслучайно, както за специалистите, така и за зрителите, тези режисьори са синоним на финландското киноизкуство. Още първият филм, създаден от Мика Каурисмаки - "Лъжецът", с участието на по-малкия му брат Аки, се оказва истинска сензация... 

Как двамата братя откриват заедно киното и го превръщат в съдба? На този въпрос Мика с готовност отговаря. "Когато бяхме малки, живеехме в градче от селски тип в Южна Финландия, където нямаше кино. На 15-годишна възраст започнах да правя с ръчна камера късометражни филми. Тогава осъзнах, че зад камерата стои човекът. Вероятно тази мисъл ме насочи към екранното изкуство. Завърших Филмовата академия в Мюнхен... Брат ми често идваше да ме види и сам се увлече по избраната от мен професия. В началото на моята творческа дейност той ми бе асистент. След това пък аз му станах продуцент. Когато бяхме млади, създавахме филми с повече пари и с по-малко послания. Да се надяваме, че сега е обратното."

Любопитно е и отношението на семейство Каурисмаки към България. В доста подробен разговор по време деветия "София филм фест", когато Финландската гала бе отбелязана с творбата "Сладка моя" - своеобразен roadmovie, обединяващ стилистиката на игралното и документалното кино, нейният автор Мика сподели с мен нещо съвсем неочаквано. "И ние - финландците, имаме свой епос, който напомня вашата митология. Познавам я от малък. И двамата с брат ми много харесваме България с нейната природа и култура. Тя свети в детските ни спомени, когато бях на 12 и на 14 години. Тогава пътувах със семейството си във Варна и в Бургас. Заедно с мен бяха родителите ми, Аки и двете ни сестри. Възхищавахме се на древната култура по тези земи..."

Но да се върна към творчеството на Аки Каурисмаки, който вече не идва у нас (въпреки многократното настояване на Стефан Китанов), тъй като не пътува със самолет. Много жалко! В интервю го питат как се чувства, когато 24-тият "София филм фест" му подготвя ретроспектива, той  отговаря: "У мен се появява една неочаквана реакция от типа на "по дяволите, все още не съм тотално забравен! Дори да трябва да съм." Отново - ироничен и самокритичен... 

Едва ли някой би могъл да забрави уникалния пълнометражен филм "Престъпление и наказание", с който той дебютира самостоятелно като режисьор в игралното кино през 1983 г. Тази съвременна адаптация по класическата криминална история на Достоевски вдигна високо художествената летва още първата вечер на ретроспективата. Тя е колкото смела, толкова и наситена с психологизъм, напрежение; с вярност към духа и атмосферата на автора. В нея главният герой - млад работник в кланица, извършва безсмислено престъпление, което окончателно го откъсва от обществото. Единственият му приятел е девойка, която случайно се оказва на местопрестъплението, но не го издава на полицията. Тя упорито се старае да разбере мотивите, довели тази интелигентна личност до престъпление. Следва отчаяна любовна връзка, подложена на изпитание от чувството за вина и затягащата се примка на полицията. И все пак тя не успява да го залови, но той сам се предава. Рядък по рода си дебют, който не прилича на никого!

С радост преоткрих "Мъжът без минало" - един от първите големи успехи на режисьора. Историята с ограбения мъж още при пристигането му в Хелзинки звучи повече от съвременно. След инцидента той губи своята памет и буквално започва живота си отначало: открива любовта и всички свързани с нея ценности. Така авторът деликатно ни напомня, че трябва да се научим да живеем. Едва ли има такава наука или всеки я открива сам за себе си.

Дискретното човеколюбие на Каурисмаки наднича трагикомично както през историите, така и през героите, които ни предлага. Една от най-любимите ми е умело избродираната драматургически фабула в "Наех наемен убиец". В нея френският емигрант в Лондон Анри Буланже, уволнен несправедливо след 15 години безупречна служба, губи надежда в справедливостта и отчаяно се опитва да се самоубие. Но не успява и е принуден да прибегне до услугите на наемен убиец. Животът обаче твърде често се разминава с нашите намерения - напомня режисьорът, подлагайки на героя нов капан. Докато изчаква посещението на убиеца, той постепенно напуска своята самота, влюбвайки се в цветарката Маргарет и неусетно съдбата му придобива нов смисъл. Но как вече да спре амбициозния наемник, чието престараване надминава представите ни за коректен изпълнител... Романтиката сръчно се преплита с бликащия от ситуациите хумор и криминалните перипетии - своеобразен патент на автора. И тук той разчита на заплетен в стил Хичкок сюжет и прекрасен актьорски екип, сред който блести интерпретацията на главния герой. Става дума за абсолютен синхрон между стилистиката на режисьора и сдържаното изпълнение на Жан-Пиер Лео (доказаното актьорско откритие на Франсоа Трюфо, основополагащ Новата вълна във френското кино с "400-те удара" (1959), снимал се в почти 100 филма).

А нашата публика след прожекциите на филмите на Аки Каурисмаки дълго не напускаше залата. Разговорите за тях продължаваха и по коридора, и в барчето, и пред входа на Дома на киното; дори и навръх Тодоровден!