Осмомартенски букет от пет поетеси

За кой ли път със задоволство констатирах, че в моя дом, освен книги и картини, друго почти няма. Та и сега, загледан в календара, с върховен усет за благодарност към третия ден от третия месец и осмия - Деня на жената, посягам съответно към поетични антологии, превръщащи тези два празника в тържество на духа и саможертвата, на признателността, на любовта ни. И накрая от купищата нови стихосбирки, чакащи да бъдат представени във Файтона, избирам пет: "Псалтир за всеки ден" от моята съдружничка Елена Алекова, "Жива вода" от поетесата бард Светлана Йонкова, "Докато чаках Иисус" от Магдалена Шумарова, "Кухня на плажа" от Ирина Александрова и "Греховност" от Красимира Милчева.
Неведнъж и два пъти съм чел тези талантливи стихосбирки. Нещо повече. Почти за всяка съм написал вече експозе, което в определен момент може да прозвучи от капрата на Файтона.
И ето че сега отново потъвам в световете на тези авторки, застанал мислено пред тях с чувство на уважение и благодарност, че са между значимите лица в пейзажа около мен, наречен мой свят... Може това признание у някои да буди ирония, но не ме смущава - това е моят свят и аз го смятам за свое богатство, за свой капитал...
Най-новата книга на поетесата писателка Елена Алекова "Псалтир за всеки ден" е възхвала на безсмъртната човешка душа. Това е една много дълга молитва към Бога от галеното Дете на Бога. Близо триста страници "Вестител", "Тема", "Вариации по темата", с "Връщане към темата", "Завършек" и "Въведение", за да потъна в безкрая на четиридесет псалма. Аз извървях и пътя на завръщането, на изгнанието, изслушах и псалма "Не ме оставай в тъмнина", бях в покаянието и се докоснах до ползите от тях. Многопластовата молитва на Душата разтваря всичките клапи на този сложен механизъм, за да чуя възклицанието и радостта на това Дете на Бога: "Колко е хубав този свят..."
Може ли такъв извисен свят в световете да не те привлече и изпълни с благодарност, че святото е недосегаемо. Тази осъвременена молитва на паметливата Душа на човека не е случайна. През много крушения е минала тя. И тъкмо защото е Душа със силни сетива, идеща отдалече, вгледана в днешния светлик, авторката възкликва: "Недей умира, Душо моя..." Сама си дава кураж, а на нас - урок...
Всички Те са Те... - тези пет нашенки, този особен букет... Ето и Светлана Йонкова ме въвежда в своя си свят. На "Тайна вечеря":

Сияние е всяка вечер мека,
в която разговор човешки има...
Самотен е човекът до човека -
защото обществото е пустиня.
Когато обръчът е поразхлабен
и стихват неоткритите въпроси,
човек оставя хляба недояден.
И вместо хляб - душите се докосват.

Имам чувството, че поетесите, които виртуално са пред мен, са скачени съдове, светлината на словото им се е разпростряла като обща аура и те са пет в едно.
"Докато чаках Иисус", шепне ми моята землячка от Пиринско Магдалена Шумарова и аз я слушам с унес. Откривам, че тя си прави пластичен автопортрет, загатва го с щрих от самото начало в "Докато чаках в тъмното Иисус..." Има ли нещо в Мирозданието, по-голямо от мрака?
Поглеждам към поетесата Ирина Александрова. Тя ми подарява "Кухня на плажа". На титулната страница е пояснила, че това е тюрлюгювеч от рецепти и спомени, подправени със сос от стихотворения, вицове и афоризми. Четиво за леглото, си казах. И посегнах към "Греховност" на Красимира Милчева от Бяла Слатина. И се вглеждам в анотацията на гърба на това джобно издание, където пише, че Красимира Милчева участва успешно в международен конкурс за млади творци, печели го и влиза с две стихотворения в Световната поетична антология от млади автори, издадена в САЩ. Едното се казва "Диалектика". Ето го: "Събира мама от телта прането/ и сякаш сбира нашите души./ Човешките ни тайни под небето/ простряла беше тя да изсуши./ И няма вече слънце. Зад боазите,/ огромен залезът прострян мълчи./ И само в татковите ризи, старите,/ намират дом последните лъчи./ Събира мама, връзва ги на възел,/ и сякаш връзва предните ни дни./ А после в раклата мига избързал,/ заключва между четири стени./ След нея моята сестра простира/ изпрани бели детски пелени./ Светът през тях във розово прозира,/ светът през тях се къпе в светлини./ Животът ни като на длан се спира/ за тридесет минути през деня./ Събира мама дрехите, събира./ Сестра ми детството навън простря.
Това е моят словесен букет, набран от цветните алеи на лиричните души, гостенки на Националния литературен салон "Старинният файтон".
Честити бъдете, поетични славеи, за да има смисъл и нашият живот.