Стихотворението
Онази вечер в полите на Витоша
/ брой: 228
Евтим Евтимов
Онази вечер в полите на Витоша?
Нима мога да я забравя?
Високите дървета още се люшкат над мене
и още чувам твоя глас:
- Колко е хубаво да лежиш направо на земята
и да мълчиш!
Зелените треви
като меки коси
още шепнат между моите пръсти
и аз разбирам, че света се осмисля,
само когато човек обича
истински,
безумно,
всеотдайно
един човек на този свят.
...Онази вечер в полите на Витоша!
О, другите никога няма да разберат,
че една вечер може да бъде красива,
богата,
дори когато само си стоял с обичания човек
под дърветата,
без дори да го целунеш,
без дори да продумаш -
когато си мълчал,
но си чувствал,
че до твоето рамо е нейното рамо,
твоята ръка държи нейната ръка,
това, което виждат нейните очи,
виждат и твоите,
късчето небе над нея
е и твое небе,
поляната, на която лежи,
сега е и твоя постеля,
синята тишина на вечерта
слиза и за тебе,
сега, когато мисли тя за тебе,
ти също
мислиш
мълчаливо за нея.
Колко е хубава една такава вечер,
колко е хубава!
Онази вечер на Витоша!
Светлата.
Синята.
Нашата.