Фейсбук кафене
Ако не в реалния свят, то поне във виртуалния всички сме равни при избора и свободата
/ брой: 298
И тази година се изтърколи. Краят на света не настъпи, но затова пък краят на кризата така и не се вижда. Вече така свикнахме с нея, че в ежедневието ни се е превърнала в постоянна спътница. С кое ли от многото си лица ще ни изненада днес? И дали ще успеем да я надхитрим - било с нещо на аванта, било с евтина промоцийка или просто с "утехата", че не само ние сме зле...
Но да бъдем поне доволни, че можем да избираме къде да живеем:) Ако реалният живот ни се струва прекалено суров и тежък, бягаме във виртуалния - във фейсбук или в някой друга социална мрежа. Там поне е далеч по-лесно да бъдеш себе си. Или обратното - съвсем не е задължително да си ти самият. Защото фейсбук е като едно огромно кафене. А може би като обикновена кръчма. Или изискано кабаре - кой както си го направи. Важното е, че всички в него са в един кюп и наистина се оказват равни в избора и свободата. За разлика от живота навън...
Да вземем например политиците. Ах, милите, и тук не могат да се отпуснат и да бъдат искрени. Отново се опитват да зарибяват аудиторията - я с някое чиновническо експозе, я с натрапчив пиар. Така и не се усещат, че с изкуствените думички и съвети, с които са свикнали, отблъскват още повече. Очевидно манията им да се харесат на всяка цена се е превърнала в неспасяема патология. Затова не е чудно, че когато някой от тях се изпусне с непремерена приказка, веднага бива "схрускан" - както от свои, така и от чужди. Но такъв е фейсът към публичните личности - безмилостен като живота.
Е, някои от политическите ни "сладури" си имат
отбори от фенове
които доста шумно, като в мажоретен спектакъл възхваляват и споделят ли, споделят всяка мъдрост на кумира си. Един френетичен водевил, пред който някогашните партийни събрания и митинги от началото на прехода сега буквално бледнеят. Изглежда и на този, и на "онзи" - технологичния свят, страстите са си едни и същи. Менят се само форматите.:)
Да не говорим за словесните политически битки и баталии. Те си остават мехлем за душата и на заклетите им поддръжници, и на разните хейтъри. Но... затова в Голямото кафене има място за всички. Клубовете по интереси понякога са толкова много и толкова странни, че човек започва да се обърква. Как и кога е попаднал в тази или онази група. Но така се раждат и най-активните компании и кампании. За някои дори мрежата се оказва тясна и излизат навън, на улицата, за да се преброят... Понякога е достатъчен съвсем малък повод, който да взриви част от обществото и да провокира тълпи от фенове и противници да излеят "душата си" в реалния свят. Докъдето всъщност стигат силите им... там, на жълтите павета.
В кафенето не липсват и поети, макар тази категория личности да са кът. Онези истински психолози на човешката душа, зад чиито профили задължително стоят земни, обикновени хора. При тях няма превземки, няма хвалби, няма дори оплаквания. Те не обичат да се натрапват, да раздават "правосъдие" или да поучават. Затова и почти всеки техен статус е истинско откровение и се радва на широка симпатия и одобрение.
На противоположната "ложа" пък са се настанили съвременните наши парвенюта. За този тип персонажи е характерна ярката демонстрация на "успеха в живота". Умират да се хвалят с поредната скъпа вещ, с която са се сдобили или са изпробвали. Очакват, разбира се, аплодисменти и похвали за "подвига", който са извършили. Провокирайки онова тайничко цъкане с език на завистливи "приятели", с което да успокоят собственото си евтино благополучие. При тях дори оплакванията звучат доста театрално. Представете си, моля ви се, възмущава се улегнала с годините дама, колко трудно било да избере качествен и надежден бутик за прашки "Триумф" в Париж. И как вече щяла да отскача само до Милано за сутрешното си кафе, вместо да диша мъгливия въздух на Лондон и т.н., и т.н. Ако всичко това ви напомня просто за "усмивки от старите ленти", проявете снизходителност - срещат се и такива персони, които смятат, че светът едва ли не се върти около собствената им префърцуненост.
Забелязвам, че в кафенето расте групата на носталгиците. Та къде другаде, ако не тук, във фейсбук, ще видите онази огромна умилителна почит към билетчето за градски транспорт от 4 стотинки? Или спомена за паста "Поморин" и "Карамел Му"? Даже забравеният и отречен Ленин, който от колаж-плакат с надписа "Е, как е при капитализма?" събира смазващо одобрение и почти не предизвиква спорове... За живия живот
тази тенденция е опасна
тя е тема табу. Повечето медии не смеят или не искат да я забележат. Но няма как да я възспрат или изтрият. Затова пък теориите на вечните експерти на прехода, на онези шокови терапевти, които 23 години вече следваме като мантра, не слизат от страниците на вестници и сайтове. Срещат се и тук във фейса. С поувехтели, девалвирани идеи, същите тези кабинетни учени глави от разни фондации и институти с вносно финансиране, не спират да раздават акъл. Този път с рецепти как да излизаме от кризата. А кой знае - може би как да я задълбочим още повече?
Като във всяко друго кафене и тук, разбира се, има зевзеци. Те определено са на почит, защото с остроумието и шегите си успяват само да създават, а не да блокират приятелства. И тук като в живия живот моментите на всеобща веселба и празници или всеобща скръб са тези, които винаги обединяват. Звучи тривиално и малко скучновато, но предвидимо и истински. А силата на мрежата поне се е доказала в едно нещо - няма по-голямо удоволствие от това да получиш подкрепа от непознат приятел - било с информация, от която се нуждаеш, било със съвет, дори само с поздрав или съчувствие. В такива моменти разбираш, че бягството от реалния във виртуалния живот си струва пред други алтернативи. Така че - добре дошли в кафенето!