ЕС - съюз на национални държави или Европейски съединени щати

На 28-29 януари 2012 г. в. ДУМА публикува моя статия, където между другото писах: "ЕС е изправен пред голям проблем при съчетаването на фундаментални интереси в общността. ...Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано (както е сега) и използва високата степен на интеграция за налагане на своята консервативна политика, може да се стигне до пренебрегване волята на суверена - народите на страните членки. Техните граждани обаче трудно ще се примирят всички важни решения по икономическата и социалната политика да се вземат и налагат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. Това ще изпразни от политическо съдържание и смисъл парламентарните и другите избори в страните членки. Гражданите на тези страни едва ли ще се откажат от изконните си права да определят чрез свои избраници икономическата и социалната политика в собствените си държави! Ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които съчетават безспорната нужда от икономическа интеграция със също така неоспоримата воля на суверена. Възможен ли е компромис между тях?"

Изминаха 4 години

Времето показа, че тревогите ми са били основателни. Тогава не бях готов с отговор на въпроса - дали е възможен компромис между тях? През тези години се натрупаха допълнителни факти, чийто анализ улеснява търсенето на отговор. Какви са тези факти?
1. Рестриктивната политика от върховете на ЕС в Брюксел продължи и натрапването й на страните членки се задълбочи. Свидетели сме на десен икономически догматизъм, който потиска развитието на икономиката. Това забави излизането на Европа от кризата (2008-2009). Европейската икономика вече 6 години е в стагнация или мека рецесия. Америка отдавна излезе от кризата благодарение на по-гъвкавата си икономическа политика, вкл. и с т.нар. "количествени улеснения", въведени от Бен Бернанке преди няколко години. Европейската централна банка пристъпи към тяхното прилагане с Марио Драги в по-скромни мащаби едва от началото на 2015 г.
При сегашния централизъм в общността рестриктивната политика се натрапва и в страните членки, независимо дали техните правителства и народи го желаят. Те нямат избор, защото ако не следват инструкциите от Брюксел, ги наказват със съд, лишаване от глас и финансови глоби. Макар и номинално, гражданите са представени пряко само в Европейския парламент (ЕП), но то е символично и без реално съдържание.
Какво могат да направят 16-те български депутати в ЕП при общо 751 депутати от 28-те страни членки? Нищо! Няма гаранции, че решенията в Брюксел ще съвпадат с волята на мнозинството от българските и дори на европейските избиратели. По-скоро обратното. Няма и механизми, с които волята на народите на страните членки да се налага при гласуването в Европейския парламент. Двете най-големи фракции - християн-демократическата и социал-демократическата, вече не представляват интересите на европейските народи. Те са се откъснали от тях. Мнението на милионите граждани се изразява още по-слабо в решенията на Европейския съвет и на Европейската комисия. Прилаганите механизми за вземане на решения гарантират доминацията на няколко най-големи държави и на корпорациите. Гласът на малките страни членки може да се чуе само ако се обединят. Това обаче се постига много трудно и съвсем рядко.
2. ЕС все повече се отдалечава от принципите на основополагащите договори: Римския договор от 1958 г. и Договора от Маастрихт в 1992 г. На практика общността се управлява от ръководителите на Германия и Франция, които предварително се договарят за решенията на Европейския съвет и ги налагат под една или друга форма на другите страни членки. Само премиерът на Великобритания от време на време възразява по отделни въпроси. Другите се съгласяват покорно с "началниците".
3. Ръководството на ЕС се оказа безпомощно пред предизвикателствата и се движи след събитията, вместо да ги изпреварва и направлява. Или се намесва брутално в някои кризисни ситуации в отделни страни членки: Гърция, Португалия, Испания, Кипър и други. Това поражда растящо недоволство на правителствата и народите на по-малките страни членки от управленския диктат на големите. Недоволството достигна своя връх с назначения референдум във Великобритания през 2017 г. по членството на страната в ЕС, а също и в избуяващото напрежение в Южна и Източна Европа. Расте отчуждението и пропастта между управляващата група в Брюксел и народите на страните членки.
4. Въвеждането на обща парична политика и обща валута, без обща бюджетна политика, сляпото налагане на Общия европейски пазар в икономически разнородна общност, егоистичната политика на най-големите държави, а и други причини, повишиха напрежението между най-богатите и най-бедните страни членки, между старите и новите членки, между северните, централните и южноевропейските членки.
Германия трупаше все по-големи излишъци в търговския и платежния си баланс за сметка на нарастващите платежни дефицити в южно- и източноевропейските членки. В същото време Германия, чийто главен източник на растежа беше високата конкурентоспособност и големият износ и в по-малка степен - вътрешното потребление, налагаше рестриктивна политика върху вътрешното потребление на другите страни членки, което беше и ще продължава да бъде техният главен източник на БВП.

Това потискаше техния растеж

и задълбочаваше още повече конфликта на интереси. Този тип макроикономическа политика облагодетелства богатите и ощетява бедните страни членки. Това отлага икономическото им сближаване за още по-далечното бъдеще.
5. Тази погрешна политика, наред с други фактори, доведе до голяма задлъжнялост на някои страни членки: Гърция, Италия, Португалия, Испания, Белгия, Франция, Кипър, Ирландия и др. Ръководството на ЕС и на еврозоната наложи брутални рестриктивни мерки на някои страни и особено на Гърция, Кипър, Португалия и Испания, в съответствие с неолибералната теория и практика. Това предизвика голяма безработица, срив на доходите, засилване на доходното неравенство, съкращения в социалните програми. То беше направено против волята на правителствата и народите на тези страни, които имаха свои по-малко болезнени и по-ефикасни програми за излизане от дълговата криза. От Брюксел обаче не им позволиха да приложат своите програми.
Особено драматични бяха събитията в Гърция. Народът избра правителство с програма за излизане от дълговата криза, одобрявана и от най-видни световни икономисти - Нобелови лауреати, но ръководството на прословутата "тройка" наложи по най-брутален и унизителен начин друга, очевидно погрешна рестриктивна програма, и принуди правителството да изпълнява нея, а не своята, с която е дошло на власт. Това го постави в изключително неловко положение пред избирателите. Този акт беше национално унижение за правителството и народа на Гърция. Изоставено в международна изолация, без да може да разчита на каквато и да е друга външна помощ, то нямаше избор, освен подчинение на диктата на Меркел и Шойбле или невъобразим хаос и още по-големи страдания за гръцкия народ. Ципрас избра по неволя по-малкото зло - унизителното подчинение. И това беше преценено в Брюксел като голяма тяхна победа, макар че дори МВФ бе на особено мнение. Да, наистина победа на бруталния диктат на европейския финансов капитал над здравия разум, над икономическата логика и над гръцките граждани.
Унижението на Гърция беше насочено не само срещу гръцкия народ. То беше замислено и като предупреждение към всички други народи от ЕС с леви намерения. И особено в навечерието на парламентарните избори в Португалия и Испания - да не си губят времето да гласуват за леви политически формации, които си позволяват да отхвърлят пазарно-фундаменталисткия десен догматизъм на ръководството на ЕС. Защото "началниците" в Брюксел няма да го допуснат! И въпреки това не успяха да изплашат докрай избирателите на Португалия и Испания.
Тази груба намеса от Брюксел дава сега възможност на консервативния президент на Португалия - Анибал Кавако Силва, противно на принципите на съвременната демокрация, да не възлага съставянето на правителство на обединената левица, въпреки че тя има мнозинство в парламента. Оказва се, че нарежданията от Брюксел са по-важни от волята на португалския народ, избрал такова правителство. Подобен прикрит натиск сега се упражнява и върху Испания, където десните партии получиха около 10 млн. гласове на изборите на 20 декември 2015 г., а обединената левица 11 млн., но тя е блокирана в усилията да състави правителство, под косвения прикрит натиск от Брюксел.
6. Ръководството на ЕС не провежда самостоятелна политика, а

изпълнява волята на Америка

То участва, заедно с американските власти, в дестабилизацията на Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Египет, Тунис, Судан, Сомалия, Еритрея, Сирия, под прикритието на т.нар. "Арабска пролет", "износа на демокрация" и други подобни. Важна роля в подкрепа на ислямския фундаментализъм изиграха също Турция, Саудитска Арабия, Катар и някои страни от Залива. В резултат на техните деструктивни действия и военни интервенции се стигна до разрушаване на държавните институции и тотален хаос в тези страни, което породи масовите миграционни потоци от дестабилизираните райони към Европа. През 2014 г. имигрантите в Европа са били около 250 хил. души, а през 2015 г. над 1 млн. През следващите години се очакват около 8-10 млн. имигранти в Европа, подгонени от бедността и хаоса.
Ръководителите на ЕС се оказаха неподготвени да се справят с миграционната криза. Граничните страни на ЕС: Гърция, Италия и Испания, бяха изоставени в началото да поемат сами натиска на миграционните потоци, съгласно решенията от Дъблин-III от 2013 г. Макар че тези решения бяха недомислица. Ниското качество на живота у нас ни направи непривлекателни дори за мигрантите и ни спести доста неприятности. След това бяха направени опити за прилагане на "квотния принцип" за разпределяне на имигрантите по страни членки уж в името на солидарността, без те да са виновни за причиняването на миграцията. Америка и някои западноевропейски страни подпалиха миграционния пожар, а наложиха на другите членки да го гасят. Бедните страни от Източна Европа са принудени да плащат част от цената за потушаването на миграционната криза, без да са участвали в нейното провокиране. Без дори да са питани. Това ще продължи и през следващите години, когато пристигнат новите миграционни колони.
Опитни политици като бившия президент на Чехия Вацлав Клаус дори смятат, че миграционните потоци към Европа се насърчават и организират от задокеански и европейски среди, за да се разводни силният многонационален характер на Европа, с подчертаната ярка национална идентичност на народите от страните членки. Целта е да намалее подкрепата за националните държави и да се отслаби, а в по-далечна перспектива да се ликвидират настоящите уникални национални характеристики и влиятелна християнска религия в Европа.

Надеждата на организаторите

на масовата миграция е, че европейската по дух и национална по съдържание модерна идентичност ще се разводни и избледнее в резултат на масирана имиграция през следващите години и десетилетия на десетки милиони пришълци с по-агресивна религия и коренно различни духовни ценности. Имигрантите искат да ползват наготово социалните облаги на високо развитите европейски икономики, постигнати с труда и предприемчивостта на много поколения европейски граждани, и ще се стремят да ни диктуват как да живеем в нашия дом през следващите десетилетия. Помнете, че тяхната религия ги учи да не се страхуват от смъртта. Така под покривалото на "мултикултурализма" американските стратези целят да изтощят и елиминират Европа като свой конкурент на световната сцена. От това ще пострадат и милиони граждани на Европа.
7. Някои европейски ръководители разчитат на притока на бежанци за компенсиране на ниската раждаемост, намаляващото население, застаряването и намаляващата работна сила. Така те признават демографската си безпомощност да осигурят нормално възпроизводство на населението и на работната си сила. Такива страни са осъдени на рязко свиване и дори на изчезване към края на столетието. Освен това при наличната вече безработица в повечето европейски страни те не могат да осигурят нормална заетост на очакваните милиони имигранти, огромната част от които са неквалифицирани. Преобладаващата част от имигрантите ще тежат изцяло на социалните програми на европейските страни за сметка на обикновените граждани. И ще изтласкват от пазара на труда местната работна сила, което ще поражда нови конфликти.
Над това трябва да се замислим и ние, българите, особено като се имат предвид високата ни безработица и настоящият етнически състав на населението у нас - с относително висок дял на турската и ромската етническа група. И не забравяйте също, че издръжката на един имигрант сега ни струва повече от издръжката на един наш пенсионер. Това също ще е източник на конфликти.

/Продължава в следващия брой/