Зор за власт
/ брой: 255
Гледам опънатите от нерви физиономии на преговарящите за властта ГЕРБ-ери и все повече се убеждавам в пировата изборна победа на тази партия. Защо им трябваше на баир лозе, когато кохортата от избраници около Борисов при всяка конфигурация защитаваше личния си икономически интерес. Пък каквото и да приказват, съществуването в опозиция за партии с ограничен експертен капацитет е далеч по-безметежно, отколкото под светлината на прожекторите в опосканата от разнородни видове пирани държава. На всичко отгоре така планомерно и поръчково омаскаряваното управление на Орешарски все пак постигна относителен баланс между заинтересованите страни, пък и даде глътка въздух за бизнеса и социално най-застрашените слоеве от населението. Така че, мисля си, припряността за наместване във властта с активизирането на протестиращи платени наемници и стимулирането на предателство в предишната коалиция, едва ли донесоха очаквания резултат. А изглежда, че и европейските ментори на ГЕРБ, пък и не само, изпаднаха в тежко недоумение и поохладиха първоначалния си ентусиазъм за широко дясно управление. В замяна на това родни кандидати за министерски кресла вече полетяха с мечтите си в новите кабинети, загърбвайки при това традиционни принципи при подобни ситуации като коалиционна култура и приличие.
Като безспорен и стръвен лидер в борбата за власт се очертава Реформаторският блок. Този забъркан в син шейкър не без намесата на Костов политически коктейл, отдавна дава признаци за експлозивна смес. При изненадващо появилата се възможност за реална власт обаче, апетитите на реинкарнираните политици станаха безмерни и дори на зор започнаха и да си говорят. Не е чудно и публично да се разцелуват в един момент пред перспективата да яхнат управлението, съпроводено за разкош с някакво ново издание на "синята метла", гарнирано с поредна порция предателство, разбирай досиета. Дали това ще донесе радост на съвсем посърналите през последните години автентични седесари, е друг въпрос. Доста се съмнявам, че Кунева (най-вече!?), Кънев и Лукарски са любимите образи на хората от първите големи митинги. За тези, които тогава са се появили на бял свят обаче, предводителите едва ли имат толкова голямо значение. По-важното за немалка част от поколението с методично промивани мозъци, но и за техните по-възрастни наставници, повечето бивши активисти на БКП, е "комунистите" (разбирай БСП) да се изтласкат от властта и ако е възможно"...изобщо да ги няма". А че по този начин се открива пътят единствено пред властитутките, прикриващи болната си амбиция с приоритети и програмни цели, е още по-друг въпрос.
Вероятно тук е мястото да спомена и за избраната тактика от БСП. Според мен дистанцирането от политическите крамоли в последно време е единствено правилната в създалата се ситуация позиция. Някак си с резерв споменавам определението тактика, защото то е доста ангажиращо. Но дори и да приемем въздържането от преки ангажименти в управлението единствено като моментна позиция, то само тя е работеща в условията на дясно настъпление с външна подкрепа. Така че предлаганата от ГЕРБ формула, която в превод означава "елате да се давим заедно", може и да е работеща за маргинали, които искат да запишат в биографиите си и министерски пост. Но за стогодишната партия това е вариант не на споделената отговорност, а на споделения провал. При това за никой не е тайна, че съществуването на БСП извън властта е добра възможност за катарзис, включително и кадрови, за да може с възраждане на изворните си идейни принципи да влезе в синхрон с времето и... доверието на хората.
Струва ми се, че вече и за непосветените в крамолите на управлението е пределно ясен краткият хоризонт на оформящата се власт. Може би и инстинктът на Борисов работи в тази посока, за да пусне онзи пробен балон с вероятността Кънев да оглави правителството. Очевидно целта на генерала е по-висока и ориентирана към друг светъл хоризонт - президентските избори. Пък дотогава, както е тръгнало, можем да подкараме един италиански сценарий с верижни правителствени опити и оставки, което наистина може да докара държавата до ефективен фалит и естествен нагон за "силна ръка". Но не си мислете, че по примера с Гърция европейската солидарност ще ни измъкне от блатото. За нас, само на книга макроикономически стабилните и прогнозируемите, с най-мизерстващото население в ЕС, остава утехата, че винаги сме "за", или както ни кажат от Брюксел и Вашингтон.
Дали пък наистина не станахме за смях с тази наша неоправност, кариеризъм, корупция и подлизурство пред силните на деня? И на какво отгоре да ни уважават, когато ние сами не се уважаваме.
Докога?