Критика
Жажда за обич, съвест и морал
/ брой: 42
Това почувствах, след като общувах внимателно с най-новата поетична книга на Надежда Захариева - "Кога - налице, кога - наопаки", предложена на читателите съвсем наскоро от столичното издателство "МОНТ". Трудно бихме могли да открием друг автор в съвременните ни литературно-творчески среди, който с такова удивително откровение да разкрива себе си, развеждайки ни из неспокойните лабиринти на своя свят. По този начин тя откроява своята творческа, философска и човешка физиономия както в белетристичните, така и в поетическите си произведения. Да не говорим за своеобразното й, невероятно присъствие в света на днешната ни публицистика.
Подобна впечатляваща откритост и чистосърдечност, покоряваща човешка добронамереност ни завладява и в новото й издание "Кога - налице, кога - наопаки". Заглавието е поднесено нетрадиционно, съдържанието му се предлага под формата на 88 осемстишия. Същите нямат заглавия, като всяка творба е представена с отделен номер и носи конкретна идейно-тематична насоченост.
Надежда Захариева е творец с изключителна чувствителност и сетива, които улавят и най-неосезаемите вибрации в пулсацията на напрегнатата неспокойна душевност на нашия съвременник. Тя умее да вниква в самите дълбини на човешката душа, в болките, тревогите, безпокойствата и малкото положителни емоции, които съпътстват човешките взаимоотношения в драматичния ни днешен объркан ден. Нейното реактивно умозрение, богатият й житейски и творчески опит, натрупаната през годините ерудиция и художествена култура й дават възможност да анализира ежедневните социално-психологически сътресения, от които се задъхва безпомощно сегашното ни съвремие. Тя ги отразява открито, по човешки, от позициите на изявен интелектуалец в своето творчество.
Още от първите й стихове се докосваме до неудържимото й желание да споделя с читателите си своите непрестанни разсъждения и неукротими вълнения. Тя не може да понася недомислията и неправдите в живота и изригва с гневен глас на потърпевш:
После с много дъхане
Сърбам си попарата,
но, по навик пъхам се
пак между шамарите.
Надежда Захариева и в стиха си чистосърдечно разголва душата си пред събеседниците си, защото не може да търпи фалша и лицемерието, макар че може да бъде упрекната от еснафските души, но искрено се изповядва,
Както и да прозвучи,
смятам да си бъда грешна,
вместо притеснено-смешна
в нечии очи.
На осъдителния й прицел често попада низката нравственост, която все повече разяжда обезпокоително обществото ни. В този смисъл много актуално звучат думите й за онези, които са загубили чест и достойнство, падат на колене, за да опазят жалкото си унизително благополучие. А в същото време
Безмилостно превръща ги гладът
във твари със души самоубити.
...А ги подлагат на морален съд
най-ситите...
Острото й социално перо отхвърля категорично днешното арогантно общество. В него "Неподплатено с битие/ отеква всяко слово кухо./ За него хората са глухи,/ ала не са виновни те." Може би някои от стиховете й да ни изглеждат поучителни, наситени с известно морализиране, на което тя е била винаги чужда, но нелицеприятното ни всекидневие се нуждае от присъствието на ведри, облагородяващи емоции. А трудно се оцелява в блатото на днешната безнравственост, която принуждава и лишава от глътка чист въздух милиони, умиращи преди да умрат, както казваше големият руски поет Евгений Евтушенко. Затова са щастливи онези, които, макар и в по-малка степен, са успели да съхранят детето в себе си. Затова неслучайно и Надя споделя:
Да съм дете ли ми е ред?
Но аз съм си! Отрано
усетих, че е най-добре
дете да си остана."
Стиховете на Надежда Захариева са една своеобразна поетическа автобиография. На някои места напомнят монолог, а в повечето случаи ни потапят в благороден диалог. Но на която и страница да отгърнем, усещаме чистия, човешкия език на един невероятен и добронамерен сърцевед. Нейният поетичен образ не е напарфюмиран и идеализиран и покорява с естествената си недодяланост. Затова и Надка, както сама се нарича понякога Инатка, не измени на своя нрав и ген: "Каквото щеш си говори!/ Но запомни едно от мен -/ покорност не търси от ген/ непокорим!"
Вроденото й и неизкоренимо чувство за дълг и отговорност, засукало още от най-ранното детство от здравия народен корен, придава изключителна мъдрост на чувствителното й перо, което поставя на място развилнелите се социални неправди и злини. Затова и нейният "скорпионски бяс се бунтува, защото й е дошло до гуша и не може повече да се срамува от ширещото се позорно раболепие. Духът й честен, неподвластен на безчестие, я заставя да надига глас: "Дали да тропна с крак и да го спра!/ Или да го оставя да бесува?/ Оставя ли го, скъпо ще ми струва.../ Но ми е скъпо а да съм добра!"
Поетичните разходки, които ни предлага из нейния драматичен свят, ни правят съпричастни на високите градуси в творческата й лаборатория. Душата на поетесата ври и кипи като необуздаем вулкан, изхвърля постоянно огнедишаща словесна лава.
Не признава алиби. Не й опонирам,
защото сама й написах законите!
Невиновност няма как да пледирам.
И безсънствам до свойто опомняне.
Пътувайки из горещия й поетичен свят, идвам до непоклатимия извод, че творческото й и човешко поведение не познава друго агрегатно състояние. Това обяснява дръзкият, настъпателен, язвителен тон. Защото всичко наоколо е "нерадостно, тягостно, смръщено, сиво,/ увиснало ниско небе./ В риалити шоу, уви, некрасиво/ участват плебей до плебей."
Подобно минорно настроение ни подтиска и в поредица нейни поетични творби. Те са неизбежен плод от неспирните навеи на безизходицата, наложена от съвременната социално-психологическа действителност. Низост и злоба диша днешният мъчителен ден и гаси сетните ни оцелели надежди. Неслучайно и авторката се пита: "Господи, никога ли, на никаква ли цена/ няма да стане животът, човешкият песен?" Нещо, за което мечтаеше, бореше се и загина безсмъртният голям поет от Банско.
Поетесата жадува за нравствена чистота, доброта и хармония в човешките взаимоотношения, но невинаги честността се цени. И неслучайно понякога асоциативно ни препраща към стихотворението "Паметник" на великия Пушкин.
Ще ни посочат със злорадстващ пръст
дори посмъртно!, хора душемръсни.
Разпънати на злобния им кръст -
за техен ужас! току виж, възкръснем...
Именно това я вдъхновява да издига в култ и на още по-висок пиедестал нравствено извисените добродетели, за да посреща хладнокръвно злобата и завистта и никога да не загърбва приятелство и чест.
В немалко свои творби Надежда Захариева дава израз и на отрицателното си отношение към унизителното чуждопоклонничество, което е сляпо за високите ни национални ценности. Недоумява с каква охота мнозина наши съвременници "виждат чуждата чернилка в бяло".
Унесена в тревожния поток на неспокойните си мисли, тя непрестанно разсъждава, упорито търси красивото и възвишеното в мрачното ни съвремие - поведение, което все по-рядко срещаме в днешното ни битие. В други пък нейни стихове ни пренася в неизбежните си разсъждения върху смисъла и съдържанието на нашето съществуване. И неведнъж я разтърсват низкият морал и долнопробната ограниченост, бесният стремеж към преходното материално благополучие, унижаващи човешкото достойнство и чест. Сама се пита:
Защо да изгарям от жажда
за власт, за пари и за слава,
като отдавна съзнавам -
умирам и друг се ражда!
За жалост, всичко възвишено, светли пориви, мечти и идеали се поглъщат от низките страсти на ненаситния жълт метал, който не престава да ни внушава "високите" стойности на своята антихуманна фалшива външна фасада. Цинизмът и лицемерието се издигат вече дори в ранг на държавна политика. Лъжата е на висока почит и уважение и замъглява безцеремонно здравия разум. "Сипят се с белия коледен сняг/ вяра, надежда, любов, доброта./ ...Ала защо ли представям си как/ пак ще изцапаме утре света."
И сякаш, за да подсили минорната обагреност на поетичното си слово, авторката ни среща и с потискащият образ на самотата, неизбежен спътник в житейския и творчески път. А битката с нея е едно безизходно сражение - "И гаснем в живата си плът, все по-самотни."
Като всеки творец, дръзнал да прехвърли хоризонтите на днешния неморален ден, жаден за обич и светлина, и Надежда Захариева търси отморително избавление в примамливото чистилище на интимния свят. В любовта неудовлетворената й душа намира жадувания изход от житейската безизходица. Защото
Тя превъзмогва ревност и яд.
Тя на доброто е рима.
Тя е мечтата на целия свят.
Навярно я има...
В края на краищата и Надежда Захариева има правото като Пеньо Пенев да каже, че животът й е бил непрестанна борба и не се поколеба да ни разкрие в горещи, парещи ритми неговото лице и опако. И сега, когато е прехвърлила с много напрежение стръмното било на повече от седем десетилетия, не смята, че животът й е извървян напразно. Инак как би заключила по вапцаровски:
Обичам си те, мой живот,
какъвто си, какъвто беше.
Непредвидимият ти плод
бе сладък и като горчеше.
Новата книга на Надежда Захариева е един своеобразен реалистичен дълбоко психологичен поетичен автопортрет, който не впечатлява с крещящи самоцелни художествено-естетически одежди. За сметка на това ни грабва с невероятната искреност, вглъбеност и актуално въздействие на лиричния стилно-езиков изказ. Тази изповедна книга е страстен зов, отразяващ неудържимата жажда на авторката за възкресяване на угасващите обич, съвест и морал в безнадеждното ни объркано съвремие.