За "живия живот", за мърленето, за асфалта и агнешките главета

Първото нещо, което се сещам за писателя Петър Доневски, е изразът "жив живот". Защото "неговите изгреви и залези край реката с поетичното име Скът", неговите "уморени пътища" наистина са населени с "живия живот". Намират се умници, които непрекъснато и изрично подчертават, че разказите му са документални. Документални са не защото в тях е вкарал някакви документи и архиви, а защото всичко в тях е истинско, неподправено, ненапудрено, като в живота е, защото в тях е времето, което живяхме, и времето, което сега живеем. Петър Доневски не се насилва да измисля, неговото "досие" е богато, наситено и изпълнено с много труд - главен зоотехник, зам.-председател на АПК, зам.-кмет на Бяла Слатина, последният председател на ТКЗС в родното му село Търнак, стигнал и до стол в Министерството на земеделието. Сиреч селскостопански специалист от висока класа. На всичкото отгоре e на ти с думите, умее да ги реди. Той е не само свидетел, а строител на социалистическото село - с ума, със сърцето и с ръцете си го е изграждал. И се гордее с това. Както се гневи на погрома над земеделието и животновъдството в тия пусти да опустеят демократични преходни години. Разсипия като в нашето селско стопанство светът не познава. С разказите си Петър Доневски тълкува времето, той е във времето, и времето е в него. И миналото, което още не му е отмиляло, и сегашното, което е болно и българинът се дави в него.
Напоследък се намножиха разкази на наши пишещи събратя, описващи бедността, мизерията, дрипавата участ на народа, клошарската му съдба с разбойническите набези по обезлюдените села и махали, изобщо поглед към самоубийственото живеене на българина. Но тези белетристични творби са в повечето случаи "по сведения на печата", интерпретации на "чуто и видяно" по телевизионния екран, "поглед от прозореца" и въпреки трогателността на историите и горчивината, която остава от прочетеното, нещо като че ли липсва, ако не да трогнат читателя, поне да го възмутят. Липсва онова, за което стана дума -  "живия живот", не свиждане с него, не досег, не допир до него, както ставаше някога в осъществяването на  повика "повече сред народа, по-близо до живота", което вярно роди литературни плодове, но много по-малко от очакваната реколта. И ако все пак нещо се пръкна тогава на литературното поле от това "изкуствено осеменяване", то се дължеше не толкова на повика, колкото на таланта на творците. Аз се поувлякох в теоритизации, в които не ми е силата, но подмолната ми цел бе подкрепя още веднъж твърдението си, че дарбата на Петър Доневски се опложда от "живия живот", който за него е свързан кръвно с земята-кърмилница, и то, изрично да подчертая  - родната, българската земя, естествено разбирана не само като угар и чернозем, обработваема и необработваема площ и т.н., а  като "Духът на родния край", както се нарича една от книгите му.
Петър Доневски е последният певец на българското село. Малцината оцелелите някогашни "селски" писатели се блъскат в градските стени, романтичните спомени от родното им село населяват само сънищата им, те не могат да опишат нещо друго, освен "босоногото си детство", та перата им съхнат. От "градски писател" не се става  "селски", та дори тия, които се самозаточиха по селата, само пренесоха там със себе си града и останаха "свои сред чужди". Затуй единствената им тема е как те стават свидетели на умиращото село. Май са прави тия като Петър Доневски, които ме подкрепиха, че на това горещо време са потребни горещи думи. Време е за публицистика. И това правилно е усетил Петър Доневски, чиито разкази, репортажи, очерци, отзиви и портрети са картина на трудния, но благороден път на българското село, стигнало до върхове през Соца и на престъпно разсипаното селско стопанство след преврата на 10 ноември 1989 г. В неговите творби има и тих лиризъм, и човешка топлина, и обич към земята, към природата, към животинския свят и птиците. Неговите герои  - трудов народ - са хора  непревзети, честни, трудолюбиви, люде с характер.
В книгата "Обидени души" има един разказ "Асфалтираната овцеферма". Иска ми се да ви го преразкажа... Мигар не знам, че е хлъзгав лед да се разказва разказано от писател. Избрах тъкмо  "Асфалтираната овцеферма", заради моите залесии по овчарството, но и затова, че този разказ илюстрира подхода на писателя - да бъде верен на истината, дори когато описва иначе утвърждавания от него подем на селското стопанство през социализма. Защото при всичките "чудеса", които бяха сторени в тази област, и тогава имаше не само трудности и "преодоляване на трудности", но и несправедливости, язви, които така и не бяха изкоренени. Не винаги социализмът беше с човешко лице. И авторът не премълчава това. И така: в овчарската ферма идва заръката на председателя на стопанството: "Агне за София, агне за Варна..., да не говорим за агнетата на нашите големци..."  Какво си мисли обаче бригадирът Доката, който приема заръката: "Овчарите колят стока само по необходимост, зоотехникът и ветеринарният не смеят да си поръчат агнета за Гергьовден, а за големците все добрите отиват". Председателят мисли "държавнически": "Друг е тук редът. Ако им пратим мършаво... Какво ще помислят за работата ни тук? Да се излагаме ли? И само да се калпазаним..." После идва игрив разговор между овчарите с бутилка сливова от ръка на ръка - написан топло и с тънък хумор, прекъснат от бригадира Доката, който ги подканя да попреметат, да почистят, че идват гости. Ето реакцията на трудовите хора: "Пак ли някои другари... пак ли някой. Де бяха тия гости, га се мърлеха овцете... Тогаз да бяха дошли. Пък да им дам тогаз да държат мърлицата, га скача кочът, за да му вземем семето." Смях и отново ответ: "Па да бяха дошли през зимата, га се агнят дзиските... С фенера да ходят по кървавите опашки на първескините и да търсят коя се е оагнила и къде се е заминала агнето." Цитирам тези текстове, за да ви покажа, че Петър Доневски познава отлично професионално това, за което пише. Ето че пристига Мерцедес и то със софийски номер, но автомобилът забуксувал в калта, и го оставят в калния коларски път - гостите, води ги председателят, и по-нататък, както му е редът, те са запознати с успехите на овцефермата. Гостите хвалят домакините: "Страхотни сте." Те им отвръщат: "Имаме си всичко, имаме си и зимно време и сняг, и студ, па по това време и калищаци, кал и калищаци, колкото щеш." От дума на дума най-видният от гостите им обещава път: "Един телефон на шефа до министъра на пътищата и готово", казва го първият сътрудник на шефа на парламента. Овчарите се зарадвали: "Откога ви чакаме бе, другари, Защо не дойдохте по-рано? Ей, толкова кал и мъки сме се мъчили..." Цъкат с език и клатят глави доволни. Но преди това трябва да се подготвят три агнета - да се одерат добре, чисти и увити в бял тензух. Като за пред хора, пред които трябваше да се отсрамят, защото и пътят трябва да стане до лятото... Обещаха... Рогатите меринофлайшчета са одрани и нагласени по поръката и са в колата. Бай Иван, който ги дере и наглася, още тази вечер ще гледа телевизията да срещне лицето на парламентарния шеф и ще се гордее, че е клал агне за големеца. Другарите заминават, но някъде към Борован забелязват, че главетата на агнетата ги нямало и се връщат. За главетата... След време председателят и зоотехникът идват във фермата - посрещат ги: "Да не би да чакаме гости. Като ония... софиянците. Или ще дойдат пак през пролетта... за Гергьовдена." "Остави шегите, бай Иване... Изложихме се тогава, за три агнешки главички. Изложихме се..." А бай Иван:  "Нека сега да ми дойдат. Да дойдат сега, знам как да ги срещна! Ама тоя път ще вземат... Ще вземат на коча дрънкалките." В калната есен полето осъмва в бяло. Пътеките между кошарите стават непроходими. На овчарите раздават по един чифт гумени ботуши. Полагат им се по кодекса на труда. Не питайте асфалтиран ли е пътят към овцефермата.
Може някому да не се нрави тази  тематика с тънкорунни стада, с кочове и мърлене на овце, със звиски и агнета, с овча тор, с вълна и ярина, фуражи и силажи, с овчарски кучета. Има "деликатни читатели". Не искат да газят в кал и калищата, не понасят миризмите на фермите. Та се подсетих за една история, която прочетох у народоведа Петър Маринов: "В мандра на Калъч Борун дошъл държавен ревизор на проверка, било по военно време. Като влязъл в мандрата, се намръщил на миризмата вътре, извадил от джоба стъкло с парфюм или одеколон и напръскал мандрата.  Овчарите, като дошли, естествено усетили миризмата. Тази миризма така ги възмутила, но ги и вбесила и за късо време като из вулкан изникнали ругатни, псувни и най-силни изрази по адрес и на ревизора, и на държавата, и на тази дяволска миризма. "Каква е тази воня?- казал един, а друг рекъл: "Ах, мене се възпира душата! Не мога да седя вотре!" И излязъл на въздух." Петър Доневски е писател, който не парфюмира това, което описва, запазва естествения мирис на "живия живот". Така е във всичките му книги.