За навеждането и матрицата

Че природата човешка е по правило слаба и склонна да пърха по посоката на вятъра, е добре известно. Познато е също, че силните на деня диктуват играта и налагат волята си - къде със сила, къде с матрица от техни и обявявани за универсални ценности, къде с купуването на и без друго продаващи се душици и цели държави, готови на изчерпваща въображението жертвоготовност в името на негово величество интереса. Затова едва ли е сензация поредното силно навеждане на Европа пред големия брат отвъд Атлантика във връзка с развитието на събитията в Украйна с фокус към Крим. То не бяха експресни визити в подкрепа на майданския порив за сваляне на режима в Киев, то не бяха руски окупации, незаконни референдуми и все в тоя дух. А целта в случая беше повече от прозрачна - да се обкръжи Русия, препятства нейното възраждане и намали стратегическата й позиция в Черноморския басейн. Е, този път не се получи. И не поради липсата на предпоставки и причини за свалянето на Янукович, а защото явно отпечатъкът на матрицата, успешно прилагана в Ирак, Либия, Сирия, пък и в Косово, вече е поизтрит. Пък и срещу схемата този път очевидно се изправи трудно контролираният екстремен национализъм, но и по-решителен противник.
За посветените в крамолите на международните дела вече е пределно ясно, че Западът трябва да преглътне макар и горчивия хап с Крим. Но и да прояви по-голям слух за интересите на голямата държава Русия и я превърне в свой партньор за разрешаване на глобалните проблеми пред човечеството. Избирането на конфронтационния подход, изолацията, да не говорим за търговско и икономическо ембарго, само биха радикализирали Кремъл, от което никой не би имал интерес. Положителни, макар и засега плахи сигнали дава Германия, а и Вашингтон на Обама изглежда вече не съвсем чужд на пренасянето на конфликта в полето на дипломацията, стига да има гаранции за ограничаване на руските тежнения до Крим и неразпространението им към някои източни и южни украински области. Дали не трябва да се чуят думите на руския външен министър Сергей Лавров, че "Русия няма никакво намерение да пресича границите на Украйна", но и тези на Путин в ненадейното му обаждане до Обама за "...фактическата блокада на Приднестровието от страна на Молдова и новите украински власти"? Очевидно - да! Защото единствено чрез нормална политическа комуникация може да се търси благоприятен и мирен изход от иначе доста комплицирания украински казус. И с нови лица в Киев, изолиране на крайните и агресивни националисти и фашизоиди, а защо не и с налагането на държавно устройство, предоставящо възможност за баланс на интересите в разноликата и многонационална държава.
Но думата ми в началото беше за навеждането. В нашия случай правителството успя да излезе поизправено от деликатната ситуация. Съюзническите ангажименти към НАТО и членството в Евросъюза ни налагаха съобразяване с общата позиция. Все пак изразените резерви по отношение на евентуални икономически санкции спрямо Москва очертаха възможно по-благоприятен профил за кабинета на Орешарски. Затова пък опозиционни лидери, довчерашни саомоотвержени партийци, активни лобисти на високо ниво, възпитаници на съветски висши учебни заведения, включително и военни, късни демократи и кои ли не още изпаднаха в тежка русофобия. Те обаче са като оловните войничета - по зова на тръбата лягат, стават и пак угоднически лягат. Важното е да бъде защитен личният интерес, който, естествено, се представя за общонационален.
И накрая не за навеждането, а за изправянето с открито лице към реалната, а не мнима опасност. В разгара на косовскака криза през 99-а неорганизирано гражданите на Белград застанаха прави на мостовете над Дунав и Сава. Те бяха готови да станат на въглен, за да защитят своя град от въздушните атаки на Алианса и се превърнат в символ на гордост и достойнство. Много други в цяла Сърбия и Косово обаче бяха изпепелени, защото политиката на матрицата бе в действие, а сръбската област, според зададената програма - обявена за независима държава. Да се учудваме ли тогава защо косовският случай се споменава като лош и опасен прецедент за нарушаване на международно признати граници, и то при действаща резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Едва ли е необходимо да се доказва очевидното. По-важно е сега, изправени пред новата реалност и предизвикателствата на отново тревожното ни време, да се остави в миналото политиката на матрицата. А на нейно място да се възцари духът на нормалното междудържавно общуване, при взаимно уважение на различията и нюансите, но и с обща грижа за опазването на мира, а защо не и за планетарното ни оцеляване.
Сън в лятна нощ?!